Евгений Гуляковски - Планета за контакт

Относителната тишина в рубката се нарушаваше от някакво непонятно шумолене, което непрекъснато напираше в ушите — първите звуци на чуждата планета. Отначало на Райков му се стори, че планетата ласкаво гали шлюпката, но сега, когато нейната обшивка изстина, този звук повече приличаше на шум от търкането на шкурка със стъкло. Физикът сложи ухо на стената.

— Пясък и вятър. В краен случай, тук поне има атмосфера.

— Двадесет процента кислород! — извика в същото време Докторът. — И като че ли няма вредни примеси!

— А бактерии, вируси?

— Още не знам. Нали току-що започнах изследванията! Трябва да почакаме, докато пораснат културите.

— Тая вече няма да я бъде! — каза Кибернетикът. — Не възнамерявам да чакам в тоя железен гроб.

— Ако не беше шлюпката, сега нямаше да приказваш — спокойно възрази Физикът. — А да се чака, наистина няма смисъл. Ще довършим изследванията навън.

Люкът се отвори неочаквано лесно и те някак изведнъж се намериха на прага. Райков не помнеше кой от тях пръв прекрачи върху грапавата повърхност на планетата, покрита с оранжеви окисови петна. В първия момент околният пейзаж им се стори най-обикновен.

Ниските хълмове, осветени от ярката зеленикава светлина на чуждото слънце, не скриваха линията на хоризонта, защото шлюпката беше кацнала на един от тези хълмове. Техните вериги постепенно се снижаваха и преминаваха в сива равнина. А още по-нататък, самият хоризонт, цветът на равнината ставаше друг. Там смътно се долавяше някакво движение, но от такова голямо разстояние нищо не можеше да се види.

Сега вече знаеха откъде беше дошло това чувство за обикновеност, което ги бе поразило в първия момент. Виновен беше вятърът. Дори през скафандрите те усещаха неговия силен повей. Замислено, съвсем както на Земята, вятърът свиреше в микрофоните им.

— Докога ще стърчим тука? — промърмори Кибернетикът.

Те послушно тръгнаха надолу, към подножието на хълма. Физикът се наведе и вдигна от земята сив камък, попаднал под краката му. Практикантът напрегнато следеше израза на лицето му. Физикът се засили и захвърли камъка надалече. Практикантът усети как този обикновен жест отекна в него с болезнено свиване. И все пак, сякаш се надяваше на нещо, той попита:

— Базалт ли е?

— Мястото е ниско. По-нататък може да има и други породи.

Но Райков не прие обяснението му. Той знаеше, че излазът на базалт върху равнинна повърхност не означава нищо друго, освен младост на планетата и вероятно отсъствие на живот. Но… прекалено рано беше да се правят изводи. Та нали на планетата имаше кислород… Откъде ли се е взел?… А пред очите му упорито никнеха десетките отчети на експедиции, посетили чужди мъртви планети, където всеки път запознанството започваше точно с тези базалтови камъни. Мъртва планета… Мъртва планета… Ако е така, те губят и това кацане не е било нужно. По-просто щеше да бъде там, където всички бяха заедно. Четиридесет мегатона и едно кълбо плазма, общо за всички. Изглежда, че Физикът беше разбрал мислите му.

— Виждаш ли това размиване? Ерозия. Значи има вода и атмосфера, а това е вече нещо.

— А къде я няма? На всички планети от този тип има атмосфера.

— Да. Но, не и кислородна. На нас страшно ни провървя, просто чудовищно. Нали знаеш — на десет хиляди звезди, само една носи около себе си планета от земен тип. А, ето, че ние я намерихме. Аз съм малко фаталист. Такова нещо рядко се случва, само за да… Изобщо, тук трябва да има нещо… А базалтовите парчета… тях и на Земята ги има…

Докторът се спря и започна да разтяга триножника на полевия експресанализатор. Хората умерено се отпуснаха върху пясъка и зачакаха резултатите от изследванията, Физикът беше отпуснал глава назад и гледаше в небето. Какво търсеше там — облаци или птици? Нямаше нито едното, нито другото. Празно небе с ослепително изумруден цвят. Слънцето беше замряло на хоризонта, сякаш заслепено. Планетата се върти бавно… Всичко може да се обясни, само че и най-подробните обяснения не променят нищо… Една седмица ще издържат. Земна седмица. Тук сигурно това са не повече от четири денонощия…

— Четиридесет рентгена в час! — Докторът намръщено гледаше стрелката на прибора. — Нищо не разбирам, откъде е тази радиоактивност?

— Ти забравяш за нашия фон. Отначало двигателите, после… Навярно това е фонът.

— Не, това е радиоактивен изотоп на аргона — един от компонентите на атмосферата.

Физикът рязко стана и се приближи до анализатора.