Евгений Гуляковски - Сезонът на мъглите

Към замъка водеше един-единствен път и докато се промъкваше нагоре, Ротанов не забеляза никакво движение по него. Гъсталаците, изпълнени с крясъците на невидими птици, живееха свой собствен живот. В тях не се забелязваха и най малки следи от човешка дейност. Най-сетне стигна до стената. Беше изградена от масивни каменни блокове, чиито размери внушаваха уважение. Външната повърхност на блоковете беше почти необработена и човек можеше да се изкатери по грапавините доста високо, вероятно догоре. Още една небрежност на строителя?

Ротанов не искаше да предизвиква съдбата. Ако се изкачи по стената, ще бъде отлична мишена за пазачите в ъгловите кули, ако там имаше охрана. По-благоразумно беше да изпълзи до върха на скалната издатина, от която навярно ще се открие целият вътрешен двор. Легнал на върха на скалата, Ротанов почти цял час оглежда пустия двор. Не забеляза никакво движение в замъка. Нищо не му костваше да прехвърли стената и да се спусне в двора. Но той беше дошъл тук като гост и не искаше още от самото начало да придава на посещението си съмнителен характер. В края на краищата имаше врата. Онези, които бяха построили замъка, едва ли са се различавали много от хората.

Вратата, скована от цели стволове на гърмящи кълба, беше затворена, но отвън имаше огромен метален пръстен от някаква червеникава сплав. Ротанов го дръпна няколко пъти. Отвътре звънко се обади камбана и след миг вратата бавно изпълзя нагоре. Вътрешният двор не беше голям. От скалата изглеждаше много по-обширен. Едва Ротанов прекрачи и вратата с трясък се спусна зад гърба му. На фасадата на централната постройка имаше балкон, чиито парапети бяха украсени с орнаменти. Преди да реши какво да предприеме, врата на балкона се отвори и се появиха четирима мъже, облечени в широки тъмни наметала със сини златисти обшивки. Те мълчаливо загледаха Ротанов. Секундите летяха, никой не помръдваше, стори му се, че мина цяла вечност в безмълвен покой. Ротанов любопитно се вглеждаше в лицата им. Това бяха човешки лица. Нещо повече — съвършени, сякаш и четиримата бяха изваяни от един и същ гениален скулптор, Ето как изглеждат ренитите! Високи над два метра — истински великани. Косите на най-едрия сребрееха на слънцето. Дали бяха побелели, той не можеше да каже — по лицата им не се виждаше нито една бръчица. Те не изразяваха нито вълнение, нито любопитство, като че ли наистина бяха лица на статуи. Той се разтревожи. По този начин не се посрещат гости. Във всеки случай хората не посрещат така…

И изведнъж сякаш се видя в техните очи. На двора стоеше един полугол изподран дивак с набедрен пояс от листа… Защо бе дошъл, откъде, какво търсеше тук? Може би тези бяха въпросите, които ги измъчваха и които те скриваха зад безизразните си лица? Едва сега проумя невероятно сложното положение на първия им контакт. Липсваха верните му електронни помощници и така няма да могат да се разберат. И няма да успее нищо да им обясни. Неочаквано, сякаш за да опровергае съмненията му, ясен и висок глас на най-чист интерлект, на който вече две столетия разговаряха всички народи на Земята, попита:

— Кой си ти?

Беше толкова изненадващо, че Ротанов изрече първото нещо, което му хрумна:

— Човек от планетата Земя.

Думите му прозвучаха тържествено и глупаво.

— Знаем. Твоето звание и име?

— Вие знаете интерлект? Откъде?

— Тук въпроси задаваме само ние.

Ротанов веднага почувствува колко сложен ще бъде този разговор. Един инспектор по извънземните поселения трябва да бъде и дипломат и той с нищо не издаде вълнението си.

— Смятайте, че съм представител на правителството на Земята. Осъществявам контрол над извънземните селища, създадени от хората. — Той се чувствуваше неудобно без дрехи, пречеше му и този идиотски балкон, на който събеседниците му бяха толкова високо, та през цялото време трябваше да вдига нагоре глава. Дали акустиката беше добра, или гласът на говорещия бе извънредно силен, но Ротанов буквално беше оглушен от величественото боботене, което се носеше откъм балкона. Дългият път през храсталаците го изтощи, слънцето прижуряше изранената му кожа, потта се стичаше по очите му — доста неподходящи условия за първи дипломатически контакт с друга цивилизация. „Нищо, ще се оправя — каза си той, — сам забърках тази каша. И ако сега проваля работата, никога няма да ми простят, пък и сам няма да си простя, тъй че дръж се и си отваряй очите на четири, тук нещо не ми харесва, нещо не е както трябва. Та те дори не са любопитни. Само това високомерие — не е ли прекалено за един изоставен на пустата планета замък? Трябва да науча колкото се може повече.“ На него му беше необходима информация, нали заради нея тръгна, без да се замисли за рисковете.