Андрей Гуляшки - Последното приключение на Авакум Захов

Такава е, струва ми се, реконструкцията.

А сега да помислим за това, което предстои. След малко Спиридон ще научи, че Недьо е прибран и че бай Михаил ще спи при сина си. Ето че благоприятният час за него е ударил! И така, щом настъпи истинската нощ, тук ще дойде пеша един мъж. Той ще отключи тихичко външната порта и още по-тихичко ще се промъкне вътре. Ще потърси в тъмното каквото му трябва, той помни мястото, ще се полута, но ще го намери. Тогава той ще излезе пак така тихичко, крадешком, но преди да притвори портата, ти и твоите хора ще светнете с фенерчетата си в лицето му. И ти ще видиш, че тоя нощен гостенин не ще е някой друг, а ще е човекът с бомбето. „Внимание, господа!“ Няма да губите секунда време, а ще го обискирате на място. Вие ще намерите в дрехите му стъкленицата с чумоподобния бацил. „Още един път внимание, господа!“ Пазете стъкленицата!

Когато се върнахме при колата, аз казах на Баласчев:

— Щом всичко бъде сторено и завесата спусната, ще ми телефонирате на улица „Латина“.

— Искаш ли да изпием по чашка коняк, горе, в моята стая? — попитах Юлия.

Доразказвах на Анастаси историята с Юлия.

Както вече отбелязах, аз се завърнах от 113-а в прекрасно настроение. Задачата беше решена, сега оставаше да се направи само още едно малко изчисление, за да се нанесе отговорът върху белия лист. Бях сигурен, че съдбата няма да ми изиграе лоша шега в последната минута на играта, затова очаквах спокойно това малко изчисление.

Облякох бяла риза с колосана яка, сложих най-хубавата си връзка-папионка, жълта, напръскана с червени капки; избрах си тъмносин, официален костюм. После заведох Анастаси в червения салон на „България“ и поръчах на моя познат сервитьор да ни гощава с празнично меню.

Върнахме се на улица „Латина“ към 9 ч. Наближаваше времето за последния акт от представлението. Стъкнах огъня, облякох халата си и седнахме срещу камината. По време на вечерята бях разправил на Анастаси за находката ми във вила 113-а. Анастаси се вълнуваше, той очакваше финала с опънати нерви. За да го разсея, реших да му доразкажа онази италианска история. Пък и нали бях отворил дума за измислените чувства!

Когато се качихме горе, в моя „апартамент“, аз влязох в килерчето, за да налея коняк, а Юлия ме запита, както беше се облакътила на масата, дали съм женен и имам ли деца. Искаше да знае, злодейката, дали ще оставя подире си вдовица и сираци. Казах й, че не съм женен, и моят отговор като че ли я поразвесели малко, защото започна да си тананика една весела песенчица. Но както беше започнала, така ненадейно спря и отново се замисли. Когато се извърнах, за да внеса подноса с чашките, видях я да седи неподвижно, мълчалива, вторачила разсеяно поглед напред. „Малки угризения на съвестта!“ — помислих и се усмихнах. Имаше защо да се усмихвам: бях търколил в чашката, предназначена за нея, две капки от най-безвредното, но и най-силното приспивателно каквото има на света!

Чукнахме чашките си, после се целунахме и пихме. Не можах да изброя до десет и тя заспа на рамото ми. Тогава извадих пръстена й, завих бръмбара върху пластинката му и от търбухчето му в същата секунда се стекоха на пода няколко капки жълтеникава течност. На два пъти промих вътрешностите на насекомото с коняк, а сетне напълних търбухчето му, както си беше по-рано, и отново го преместих върху пластинката. Плеснах леко Юлия по бузите и тя се пробуди. Попитах я за какво се беше толкова дълбоко замислила, а тя се изчерви, защото наистина имаше чувството, че е мислила дълбоко за нещо, само че не можеше да си спомни за какво.

Тъй или иначе, играта беше развалена за тази вечер. Целувахме се естествено, но ония две капки бяха притъпили у нея желанието за повече любов. Обеща ми среща за следващата вечер и си отиде.

На другия ден така се случи, че двамата негодници се запиха в кръчмата още от сутринта. Ние с Юлия слязохме на брега. Къпахме се, лудувахме, а на обяд собственикът на „Сан Тома“ ни изпрати по слугата си кошничка с пържена риба и шише вино. Ние обядвахме със същото велико удоволствие, с каквото някога са обядвали боговете на Олимп.

Вечерта ние пак отидохме горе и понеже гледах крадешком пръстите й, видях как тя премести бръмбара от пластинката на пръстена точно над моята чашка с коняк. Пих, проснах се на пода, ритнах два пъти с крака и затихнах. Престорих се на умрял. Тогава се случи най-чудното. Тя започна да пищи, да плаче, да скубе косите си, да проклина така, както умеят да проклинат само южнячките. Но това не беше всичко. Тя се търколи на пода до мен, тоест до трупа ми, зарови лице в гърдите ми и неудържимо зарида.