Андрей Гуляшки - Последното приключение на Авакум Захов

— Това са жалки приказки — каза професорът. После допълни: — В България няма да се намери такъв луд, който ще ви позволи да ме позорите!

— Не разчитайте на връзки! — предупредих го аз. — В името на революцията аз ще ви предам на съда, а съдът си знае работата. Ще кажете ли къде е стъкленицата?

Професорът повдигна рамене.

— За последен път ви питам: ще кажете ли къде скрихте стъкленицата, или кому я дадохте?

— Вървете по дяволите! — каза професорът. — И ме оставете най-после на мира, защото не се чувствувам добре!

— Заключете го и го охранявайте най-строго! — обърнах се към Баласчев.

Останах неприятно, дори горчиво изненадан: Баласчев гледаше професора с удивени, ласкаво-възторжени, благоговейни очи!

Попитах Войн Константинов и Недьо Недев:

— Какво решихте? Ще ми кажете ли кой ви посъветва да си мълчите?

— Нито ме е съветвал някой, нито съм търсил от някого съвет! — отговори с достойнство Войн Константинов. — И да съм видял, че Найден Кирилков отнася стъкленицата при професора, аз не бих обърнал на тоя случай никакво внимание. Кой не ходи при професора? Всеки го търси за нещо! Това е напълно в реда на нещата.

— Кое за вас е напълно в реда на нещата? — попитах. — В реда на нещата било стъкленицата да не се мести от постоянното й място, в реда на нещата било стъкленицата да се мести до мястото на професора — това вие ред ли наричате? Според мен, това е една хитрост. Хитрувате, гражданино Константинов! За последен път ви питам: кой ви нареди да мълчите?

Войн Константинов повдигна рамене и не отговори.

— А вие — попитах Недьо Недев — имате ли мнение по този въпрос?

— По кой въпрос, моля?

— Защо скрихте, че Найден Кирилков е местил стъкленицата?

— Никаква стъкленица не е местил!

— Но той сам призна! Местил е стъкленицата при професора!

— А, при професора! Ние наричаме това консултация, то не е местене.

— Хитрувате, гражданино Недев! Сам се подвеждате под параграфа за съучастничество! Толкова по зле за вас.

— Е, Кирилков, ще ми кажете ли най-сетне къде скри стъкленицата вашият професор?

— Сигурно под опашката на дявола, къде другаде?

— Никакво хулиганство няма да ви помогне, любезни. По-добре си кажете!

— Каквото ме питахте — казах ви го: под опашката. Да ви открия ли още нещо?

— Моля!

— Утре ще ви гощават с дяволска попара!

— Заключете го — казах спокойно на Баласчев.

Минаваше осем. Продължаваше все така отвратително да ръми. Изпратих колата да ме чака до трамвайната спирка и тръгнах да се поразходя сам.

Към полунощ ме повикаха в министерството. Генералът ми каза, че бил прослушал магнетофонния запис от моите разпити и че се посмял доста на оня пасаж от показанията на Кирилков, където шегобиецът намекнал, че утре щели да ме „гощават“ с дяволска чорба. После генералът ме уведоми, че министърът говорил лично с Авакум Захов и че Авакум Захов склонил да участвува „според възможностите си и доколкото не бил забравил занаята“ в по-нататъшното търсене на изчезналата стъкленица.

Това известие толкова ме изненада, че чак когато се прибрах в къщи и понечих да окача на закачалката прогизналото си палто, разбрах, че съм се върнал от министерството пеш.

Същата тази вечер, седнал удобно в старото си кожено кресло, в обичайния си халат, с неизменната си лула, протегнал крака към разпалената камина, Авакум се вслушваше в тихото почукване на дъжда по стъклата и все му се струваше, че някой непременно ще позвъни на пътната врата. Това чувство на очакване му беше познато, появяваше се в часове, когато самотата започваше особено да му тежи. Уж дохождаше в душата му плахо, а после избуяваше с невероятна бързина, превръщаше го на слух, пречеше му да се съсредоточава, да работи. Преди две, три години, за да се спаси от него, той беше измислил една жалка игра, която обаче винаги даваше добър резултат. Той се обличаше, излизаше на верандата, спускаше се по високостеблената череша, заобикаляше къщата и, сякаш току-що пристигнал, заставаше тържествено на парадния вход. Натискаше звънеца продължително и силно и когато портиерът му отваряше смутен и почесващ се по тила, той весело го поздравяваше, делово питаше дали някой го е търсил и бодро се изкачваше на своя етаж. После тази игра му омръзна и той я замени с една хубава чашка коняк. Ефектът не беше същият, от чувството на очакване оставаше тънка утайка, но все пак с повече усилия можеше да се съсредоточи и да чете.