Андрей Гуляшки - Последното приключение на Авакум Захов

Както и да е. Професорът извади стъкленицата с червения злокобен етикет, накара ни всички да си сложим предпазни маски и всекиму отдели по една микро-капчица от новото същество. Той го изваждаше със спринцовка от стъкленицата и ни предупреди, че тази работа после ще вършим сами, но да си отваряме очите на четири.

Започнахме изследванията. Трябваше да измерим съществото, да го претеглим, да го фотографираме, да установим навиците му и начина му на живот, бързината, с която се размножава и преди всичко — силата на отровата му. Силата, с която убиваше различните други организми. Професорът предполагаше, че това чудовище се родее с чумния бацил.

След една седмица ние установихме, че професорът не беше далеч от истината; новото същество ликвидираше жертвата си с една ефикасност, от която настръхваха косите — от сто заразени организми шестдесет умираха с абсолютна сигурност и в невероятно кратко време. Любимата му среда бяха лигавиците, в човешкия организъм щеше да прониква през устата и носа.

Найден Кирилков каза, че „Новият“ или „Нов-Г-1“, както беше временното му име, сме извадили по всяка вероятност от задното черво на дявола и че тази работа няма да ни се размине току-тъй. Тоя пропаднал човек ни вещаеше големи беди.

И те не закъсняха. Нещастието се стовари отгоре ли като „гръм от ясно небе“. Толкова ненадейно, че отначало всичко това ни изглеждаше недействително, илюзорно, като вещиците и дяволите в разните романтични балети.

Как стана това?

Откакто се появи „Новият“ или, по-точно, откакто открихме кръвожадните му наклонности и способността му да убива, ние засилихме нашите мерки за бдителност. Освен защитните средства, с които разполагаше сградата — железните капаци върху прозорците, бронираните врати на главния вход, контролната кибернетична машина и строгия вътрешен ред: външните посетители да влизат само със специални пропуски и да не носят никакви чанти и сакчета, — ние решихме от своя страна да запечатваме вечерно време вратите на нашето отделение, а главният директор нареди да се засили стационарната охрана през нощта с допълнителен милиционерски обход.

— Аз не зная — подсмиваше се хапливо Найден Кирилков — дали „Джокондата“ има по-силна охрана, или нашата вмирисана лаборатория?

Вярно е, че лабораторията ни понамирисваше понякога, защото ние приготовлявахме разни видове кръвни серуми, но все пак тоя човек не биваше да говори така, защото „Джокондата“ не можеше да вземе никому живота, а нашите вируси бяха в състояние да изтровят за една нощ цял многохиляден град!

Тъй или иначе, след като засилихме бдителността и мерките за охрана, нашата лаборатория за специални бактериологически изследвания заприлича на една истинска модерна крепост. По-скоро камила можеше да премине през иглени уши — както се казва в една евангелска притча, — отколкото вредител да се вмъкне в нашето отделение за „специални поръчки“.

Но ето че онази нощ стъкленицата със страшния „Нов-Г–1“ изчезна безследно.

Пиша отново заглавието „Как стана това?“, та дано, като премисля минута по минута събитията, в моята собствена глава да настане поне малко яснота.

Оня ден, когато стрелките на електрическия часовник показаха пет часа (17), ние станахме от местата си и всеки отиде до личното си шкафче, за да окачи там работната си престилка. Сетне, както правехме напоследък след раждането на новото същество, излязохме заедно, групово, начело с професора; на самия изход, професорът се отдръпна галантно, за да направи път на нашата единствена дама. Каквото и да се казва, френското възпитание си личи! И аз съм се отдръпвал при разни случаи, но никога не съм могъл да направя това с толкова изящество, както го правеше той.

И тъй, ние излязохме в коридора и всички се наредихме в кръг около вратата, а Войн Константинов и Недьо Недев се заеха с приготовляването на восъчния печат. В мига, когато топлата червена слуз на восъка потече на капки върху двата края на шнура, професорът с отчаян жест се удари по челото и с невероятно унил глас извика:

— Стоп! Спрете!

Побиха ме тръпки.

— Забравил съм да заключа стъкленицата! — пое дъх професорът. Той приличаше на човек, който се е разминал на сантиметър с десеттонен камион. — Как можах! — тюхна се той и поклати глава от долу на горе, като крайно озадачен козел.

— Нищо! — каза Войн Константинов. — Случва се. Ще направим втори печат.

— И трети, ако трябва, ще направим! — обади се примирително Недьо Недев. — Голяма работа! Восък има и за десет печата!