Урсула Гуин - Бавно като империите и дори по-бавно от тях

— Как можеш да очакваш, че ще изпитвам някакви хубави чувства към теб, щом се държиш така?

— Какво общо има как се държа? Ти, глупава свиня-майка, мислиш, че нещо зависи от това ли? Мислиш, че средният човек е източник на любов или добрина? Според мен по-добре е да те мразят, да те презират. Да не бъда жена или страхливец, предпочитам да ме мразят.

— Това са глупости. Самосъжаление. Всеки човек има…

— Но аз не съм човек — натърти Осден. — От едната страна сте вие, от другата — аз. Аз съм сам.

Изплашена от тази експлозия на краен солипсизъм, Томико помълча, сетне каза без злоба и съжаление, като лекар, който поставя диагноза:

— Ти непременно ще се погубиш, Осден.

— Това ще направиш ти, Хаито — присмя й се той. — Аз не изпадам в депресия и ножът за харакири не е за мен. Според теб с какво мога да се занимавам тук?

— Отиди си от лагера. Съжали себе си и нас. Вземи хеликоптера и информационното устройство и върви да да броиш видовете растения. В гората — Харфекс още не е стигнал дотам. Определи си сто квадратни метра в обсега на радиовръзката, но извън емпатичния ти радиус. Връзка в осем и в двадесет и четири часа. Всеки ден.

Осден отлетя. Пет дни нямаше друга информация освен лаконичното му „Всичко е наред“ два пъти на ден. Атмосферата в базовия лагер се промени като театрален декор. Ескуана бодърстваше по осемнадесет часа в денонощие. Посвет Ту измъкна звездообразната си лютня и свиреше на нея небеснокрасива музика (музиката докарваше Осден до бяс). Манон, Харфекс, Джени Чонг и Томико — всички се отказаха от транквилантите. От радост Порлок получи някаква спиртна напитка в лабораторията си и си я изпи самичък. Непрекъснато беше пиян. Аснанифойл и Посвет Ту цяла нощ продължаваха Епифанията на числата — тази мистична оргия на висшата математика, която е най-висшето удоволствие за религиозната сетианска душа. Олеро спеше с всекиго. Работата вървеше добре.

Веднъж специалистът по неживата природа, който работеше сред високите дебели стебла на граминофорите, дотича в базата.

— В гората има нещо! — Очите му бяха изцъклени, задъхваше се, мустаците и пръстите му се тресяха. — Нещо голямо. Вървеше зад мен. Аз се бях навел и отбелязвах височината. Това се нахвърли върху мен. Сякаш падна от дървото. Отзад. — Той огледа всички, в широко отворените му очи бяха застинали ужас и изнемога.

— Седни, Порлок. Не го приемай толкова сериозно. А сега разкажи всичко отначало, съвсем отначало. И така, какво видя?

— Не беше ясно. Само движение. Решително. Не знам какво би могло да бъде. Нещо, което се движеше само. Сред дърветата, дървоформите или както ги наричаме. В покрайнините на гората.

Харфекс изглеждаше мрачен.

— Тук няма нищо, което би могло да ви нападне, Порлок. Няма дори микроорганизми. Тук не може да има голямо животно.

— Може би сте видели внезапно падащ епифит или зад вас се е смъкнала някоя лоза?

— Не — врътна глава Порлок. — Това се стовари отгоре ми през клоните. Бързо. Когато се обърнах, веднага изчезна някъде нагоре. То издаваше шум, нещо като пращене. Ако не е било животно, само Бог знае какво може да е. То беше голямо — толкова голямо… като човек най-малкото. Може би червеникаво на цвят. Не можах да видя добре. Не съм уверен.

— Това е бил Осден — каза Джени Чонг. — В ролята на Тарзан. — Тя нервно се изхили, а Томико сподави своя дивашки, безпомощен смях. Но Харфекс не се усмихна.

— Човек започва да се чувства неуютно под дървоформите — заговори той със своя учтив сдържан глас. — Забелязал съм го. Може би затова не мога да работя в горите. Има някаква хипнотична своеобразност в окраската и промеждутъците между стволовете и клоните, особено откъм слънчевата страна; и от изхвърлените спори израстват толкова подредени и правилно разположени растения, че изглеждат неестествено. Намирам го за много неприятно, субективно казано. Ами ако по-силен ефект от подобен род може да предизвиква халюцинации?

Порлок тръсна глава и облиза устни.

— Така си беше. Нещо. Движещо се с някаква цел. Опита се да ме нападне отзад.

Когато тази нощ, както винаги точно в дванадесет часа, Осден се свърза по радиото, Харфекс му разказа за случката с Порлок:

— Не сте ли се сблъсквали с нещо подобно, мистър Осден, което би могло да потвърди впечатленията на мистър Порлок, че в гората съществуват движещи се и чувстващи живи форми?

— С-с-с — отговори сардонично радиото. — Не. Лайно — произнесе неприятният глас на Осден.