Урсула Гуин - Бавно като империите и дори по-бавно от тях

— Нещастният Осден — каза Джени Чонг, биолог и техник, която пилотираше хеликоптера им към Северния полюс. — Цялата тази фантастично висока точност на възпроизвеждането е натъпкана в мозъка му, а тук няма какво да приема. Какъв крах!

— Той ми беше казал, че мрази растенията — прихна Олеро. — Май ще ги обикне, защото по-малко му досаждат от нас.

— Не мога да кажа, че и аз ги обичам — вметна Порлок, гледайки надолу към пурпурните вълни на Северната околополярна гора. — Едно и също. Няма разум. Ако човек се окаже самичък в тази гора, непременно ще полудее.

— Но всичко това е живо! — възкликна Джени Чонг.

— А ако е живо, Осден го мрази.

— Всъщност той не е толкова лош — каза Олеро великодушно.

Порлок я погледна изкосо и попита:

— Не си ли спала с него?

Олеро се разплака и завика:

— Вие, земяните, сте простаци!

— Не, не е спала. — Джени Чонг веднага я защити. — Ами ти, Порлок?

Химикът притеснено се засмя:

— Ха, ха, ха.

Пръски слюнка избиха на устата му.

— Осден не понася, когато някой се докосне до него — Олеро потрепери. — Веднъж случайно го допрях, а той ме отблъсна, сякаш бях мръсен парцал.

— Той е същинско зло — каза Порлок с неестествен глас, гледайки с уплаха двете жени. — Всичко ще свърши с това, че Осден ще провали нашата експедиция, като ни пречи по един или друг начин. Запомнете думите ми! Той не е приспособен да живее с други хора!

Приземиха се на Северния полюс. Полунощното слънце тлееше над ниските хълмове. Къси, безстрастни зеленикави биоформи се протягаха в различни посоки, но всички — на юг. Потиснати от невероятната тишина, тримата изследователи приготвиха уредите и инструментите и започнаха работа — три вируса, които ситно подскачат върху тялото на неподвижен гигант.

Никой не предлагаше на Осден да вземе участие в проучването на планетата нито като пилот, нито като фотограф или регистратор, а самият той никога не проявяваше желание, ето защо рядко напускаше базовия лагер. Въвеждаше ботаничните таксономични данни, получени от Харфекс, и помагаше като асистент на Ескуана, в чиито функции влизаше главно да поддържа в работещо състояние и да ремонтира системите и механизмите. Ескуана започна много да спи — по двадесет и пет и повече часа от тридесетчасовото денонощие на планетата, като заспиваше направо по време на ремонт на радиото или проверявайки схемата на управление на хеликоптера. Веднъж координаторът Томико остана в базата, за да го наблюдава. В лагера нямаше никой друг освен Посвет Ту, която получаваше епилептични припадъци; Манон днес я беше затворил в лазарета в състояние на превантивна кататония. Томико четеше рапорти пред запомнящото устройство и същевременно наблюдаваше Осден и Ескуана.

— Вероятно искаш да използваш 860 микровалдоза, за да съединиш тази сглобка.

— Естествено.

— Извинявай, забелязах, че там бяха 840.

— И ще ги замениш, когато ще използвам 860. Ако не зная какво и кога да направя, инженере, ще поискам съвет от теб.

След миг Томико се огледа. Да, точно така — Ескуана спеше, пъхнал палец в устата си, с глава върху масата.

— Осден!

Той не отговори, бялото му лице не се обърна, но с нетърпеливо движение й даде да разбере, че я чува.

— Не можеш да не знаеш, че Ескуана е силно раним.

— Не нося отговорност за психичните му реакции.

— Но отговаряш за собствените си. Тук Ескуана е необходим за нашата работа, а ти не си. Ако не можеш да контролираш враждебността си, трябва да го избягваш.

Осден остави инструментите и стана.

— С удоволствие — каза с металния си, стържещ глас. — Вероятно не можеш да си представиш какво нещо е да изпитваш ирационалните страдания на Ескуана. Да бъдеш принуден да споделяш ужасната му страхливост, да се свиваш ведно с него от страх от всичко!

— Не се ли опитваш да оправдаеш жестокостта си към него? Според мен би трябвало да притежаваш по-голямо самоуважение. — Томико внезапно разбра, че трепери от яд. — Ако емпатичната ти сила наистина ти дава възможност да споделяш страданията на Андре, защо това не събуди у теб ни най-малко състрадание?

— Състрадание? — попита Осден. — Състрадание. Какво знаеш ти за състраданието?

Тя втренчено го гледаше, но той не искаше да я погледне.

— Не би ли могъл да обрисуваш с думи емоционалното си състояние към мен в този момент?

— Мога да направя това много по-точно, отколкото ти. Учили са ме да анализирам такива отговори, когато ми се дават. И правя всичко, за да ги получа.