Урсула Гуин - Планета за изгнаници

— Животът какво? — попита тя плахо.

— Приспособява се. Реагира. Променя се! Подложено на достатъчно силен натиск, благоприятното приспособяване ще възтържествува след известен брой поколения… В крайна сметка слънчевата радиация ще произведе нещо като местна биохимична норма… тогава мъртвородените или недоносените деца ще бъдат в резултат единствено на свръхприспособяване или на несъвместимост между майката и нормализирания ембрион… — Уаток престана да размахва ножиците си и се наведе над заниманието си, но след секунди отново вдигна невиждащия си, настойчив поглед.

— Странно, странно, странно!… — мърмореше той. — Това би означавало, знаеш ли, че и кръстосаното оплождане ще може да се получи.

— Пак слушам думите ти — прошепна Ролери.

— Че хората и вирсите биха могли взаимно да се плодят!

Най-сетне разбра думите му, но не разбираше дали те бяха изпълнени с пожелание, или с ужас.

— Старейшино, твърде глупава съм, за да те чуя.

— Съвсем добре го разбираш — каза наблизо отпаднал глас. Това бе Пилотсон Алтера, който лежеше буден. — Значи мислиш, че най-накрая и ние сме се превърнали в капка в морето, Уаток? — Той се бе подпрял на лакът. На изпитото му, трескаво, тъмно лице светеха тъмните му очи.

— Ако ти и още няколко души имате възпалени рани, това трябва да има някакво обяснение.

— Тогава проклето да е това приспособяване. Проклети да са твоето кръстосване и оплождане! — извика болният и погледна към Ролери. — Докато се размножавахме помежду си, ние бяхме хора. Изгнаници, алтерани, но човешки същества. Верни на познанието и на Човешките закони. Сега, ако започнем да се размножаваме с вирсите, човешката ни кръв ще изчезне, преди да се е изтърколила Годината. Ще се размие, ще се разреди и ще стане на нищо. Няма да има кой да работи с тези инструменти или да чете тези книга. Внуците на Джакоб Агат ще седят, ще блъскат два камъка един в друг и ще надават викове до края на света… Проклети да сте, тъпи варвари, не можете ли да оставите хората на мира… на мира! — Той изгаряше от треска и ярост, а старият Уаток, напълнил една от малките си, кухи стрели с някаква течност, се пресегна спокойно, както подобаваше на един лекар, и я заби в ръката на бедния Пилотсон.

— Легни си, Хуру — каза му той и раненият се подчини с озадачено лице.

— Хич не ме с грижа дали ще умра от мръсните ви зарази — заяви той с пресипнал глас, — но мръсните ви дечурлига, дръжте ги надалеч оттук, дръжте ги извън… извън града.

— Това ще го успокои за известно време — каза Уаток и въздъхна. Той седна мълчаливо, а Ролери продължаваше да приготвя превръзки. Действията й бяха сръчни и уверени както винаги. Старият лекар я наблюдаваше със замислено изражение.

Когато се изправи, за да отмори гърба си, тя видя, че и старецът е заспал и в съня си прилича на тъмна купчина от кожа и кости, струпана в ъгъла зад масата. Тя продължаваше да работи и да се чуди дали е разбрала думите му и дали той ги е изрекъл сериозно — тя можеше да роди син на Агат.

Съвсем бе забравила, че Агат вече може и да е мъртъв. Седнала сред спящите ранени мъже, под разрушения и изпълнен със смъртна опасност град, тя безмълвно размишляваше за вероятността да оцелее.

С падането на нощта стана още по-студено. Разтопилият се на слънцето сняг се превърна в огледално гладък лед. Скрити по близките покриви и тавани, гаалите продължаваха да изстрелват потопените в смола стрели, които пронизваха студения сумрак като червеникави и златисти огнени птици. Покривите на четирите обкръжени здания бяха от мед, а стените от камък и огънят не можеше да им стори нищо. Нападенията над барикадите секнаха. Престанаха да прелитат железните и огнени стрели. Джакоб Агат се изправи на барикадата и пред погледа му се разкриха стъмняващите се и безлюдни улици, които потъваха сред тъмните къщи.

Отначало мъжете останаха на площада в очакване на нощно нападение, тъй като гаалите очевидно бяха решени на всичко, но ставаше все по-студено и по-студено. Най-накрая Агат заповяда да останат само стражите, а останалите пусна да се погрижат за раните си, да се нахранят и да отдъхнат. Навярно и гаалите бяха също толкова изтощени, само че пришълците поне имаха подходящи за студа дрехи, а те и това нямаха. Дори и отчаянието не би изкарало северняците навън, под вледеняващата звездна светлина, само с оскъдното си облекло от кожени дрипи. Тъй че защитниците спяха, много от тях на поста си, свили се някъде в залите или до прозорците на отоплените сгради. А онези, които ги бяха обсадили, се тълпяха гладни около огньове, запалени насред високите каменни стаи, и мъртъвците им лежаха с вкочанени крайници в заледения сняг под барикадите.