Урсула Гуин - Планета за изгнаници

Тя продължи да си изпълнява задълженията, а по лицето й не преставаха да се стичат сълзи.

— Защо плачеш? — попита я един от пришълците, тежко ранен, но под успокояващото въздействие на чудотворното лекарство на Уаток — малко топче, което се гълташе, за да намали или спре болката. Попита я по детски, със сънен и изпълнен с любопитство глас.

— Не знам — отвърна му Ролери. — Опитай се да заспиш.

Но всъщност знаеше, макар и смътно, че плаче, защото надеждата, пробиваща си път през смирението, в което бе живяла дни наред, й причиняваше непоносима болка, а Ролери, като всяка жена, плачеше, щом я болеше.

Тук, долу, по нищо не личеше, че денят наближава своя край, но това вероятно бе така, защото Сейко Есмит донесе поднос с топла храна за нея, Уаток и ранените, които можеха да ядат. Докато чакаше за съдовете, Ролери й каза, че старата Пасфал Алтера е мъртва.

Сейко само кимна с глава, лицето й бе напрегнато и странно.

— Сега изстрелват огнени факли и хвърлят горящи неща от покривите. Не могат да пробият и затова ще изгорят сградите и складовете, та да умрем от глад и студ. Ако се подпали Палатът, няма да можете да се измъкнете оттук. Живи ще изгорите.

Ролери ядеше мълчаливо. Топлото ястие от бхан бе ароматизирано със сок от месо и ситно нарязани билки. Дори и обсадени, пришълците готвеха по-вкусно, отколкото нейният народ посред благодатната есен. Тя обра паницата си и всички остатъци от дажбата на ранените и върна подноса на Сейко, съжалявайки, че няма повече.

Дълго след това при тях не се появи никой. Ранените спяха и охкаха насън. Газовите огнища излъчваха топлина през решетките и в помещението бе уютно като в шатра с пламтящ огън. От време на време тежкото дишане на спящите хора наоколо се нарушаваше от тиктакането на кръглоликите неща по стените, които заедно с бутнатите до стената стъклени витрини и високите редици от книги прорязваха меката, равномерна светлина от газовите пламъци със златистокафеникави отблясъци.

— Даде ли му аналгетик? — прошепна Уаток и тя сви рамене утвърдително, изправяйки се пред един от ранените. Приведен над масата до Ролери, старият лечител изрязваше нови превръзки, тъй като всички запаси бяха привършили. Изглеждаше състарен с половин Година.

— Старейшино — обърна се към него Ролери, за да го разведри в умората и отчаянието му, — какво друго кара една рана да гноясва, ако не оръжейната болест?

— О, разни твари. Гадинки, които са твърде малки и не се виждат. Бих могъл да ти ги покажа само със специално стъкло, ей като онова на витрината. Те живеят почти навсякъде — върху оръжието, във въздуха, върху кожата. Ако проникнат в кръвта, тялото се съпротивлява и от тази битка вътре в него се получават подутините и всичко останало. Поне така се казва в книгите. Този въпрос никога не е представлявал интерес за мене като лекар.

— А защо тези гадинки не хапят пришълците?

— Защото не обичат чужденците — изсумтя Уаток при този опит за шега. — Нали знаеш, че сме чужденци. Дори храната си не можем да смиламе без помощта на периодични дози ензими. Химическата ни структура съвсем слабо се различава от местните органични норми и това личи най-вече при питоплазмата… Ти не знаеш какво е това. Ами просто значи, че ние сме направени от малко по-различни неща от вас, вирсите.

— И затова сте тъмнокожи, а ние — светлокожи?

— Не, това няма никакво значение. Цветът, формата на очите и другите неща от този род са изцяло повърхностни видоизменения. Не, разликата се намира на по-дълбоко ниво и е много малка — просто една молекула в наследствената верига — продължаваше Уаток, вживявайки се в лекцията си. — При вас, вирсите, тя не причинява особено отклонение от общоизвестния хуманоиден тип, или поне така пишат първите заселници, а те са имали познания за тези неща. Но това означава, че ние не можем да се кръстосваме с вас, нито да смиламе местната органична храна без външна намеса, нито да се заразяваме от вашите вируси… Въпреки че всъщност тази работа с ензимите е малко преувеличена. Нещо като стремеж да не се отличаваме по нищо от Първото поколение. Или пък чисто суеверие. Виждал съм хора след дълъг лов, както и бежанците от Атлантика миналата Пролет, които нямаха проблеми с храносмилането, а не бяха употребявали нито ензимни инжекции, пито хапчета две или три лунни фази. Във всеки случай животът обикновено се приспособява.

При тези думи лицето на Уаток доби много странно изражение и той се вторачи в нея. Тя се чувстваше виновна, тъй като нямаше никаква представа от всичките тези обяснения — нито една от ключовите думи не се срещаше в нейния език.