Урсула Гуин - Планета за изгнаници

— Ти какво правеше на пясъците? Никой ли не те предупреди за прилива?

— Не знаех — прошепна тя.

— Твоите старейшини знаят. Или поне знаеха миналата Пролет, когато племето ти живееше тук, на брега. Хората са ужасно късопаметни. — Думите му бяха резки, но гласът му си оставаше тих и спокоен. — Сега оттук. Не се безпокой… навсякъде е пусто. Отдавна никой от вашите не е стъпвал в Купола.

През тъмен вход влязоха в някакъв тунел и по него стигнаха в зала, която й се стори огромна, преди погледът й да потъне в следващата. Минаваха през врати и площадки, от които се виждаше небето, през издадени над морето сводести галерии, през стаи и зали с куполовидни тавани, безмълвни и запустели, превърнали се в убежище на морския вятър. Сега морето полюшваше надиплената си сребриста повърхност далеч под нея. Тя се чувстваше замаяна, ефирна.

— Никой ли не живее тук? — попита едва доловимо Ролери.

— Вече не.

— Това ли ви е Зимният град?

— Не, ние зимуваме в града отсреща. А това е построено за крепост. В древността сме имали много врагове… Защо беше на пясъците?

— Исках да видя…

— Какво да видиш?

— Пясъците. Океана. Първо бях в града ви. Исках да видя…

— Добре, добре! В това няма нищо лошо. — Той я преведе през една толкова висока галерия, че й се зави свят. През островърхите сводове прелитаха с писък морски птици. После по последния тесен коридор излязоха на портата, минаха по дрънчащ метален мост и се озоваха на огромния мост.

Вървяха безмълвно между кулата и града, между небето и морето, а вятърът ги тикаше непрекъснато надясно. На Ролери й стана студено, бе уплашена от височината, от необикновената разходка, от присъствието на този мургав, неистински човек до нея.

Щом влязоха в града, той рече троснато:

— Вече никога няма да ти говоря с езика на мисълта. Преди малко се налагаше.

— Когато каза да бягам… — започна тя, после се поколеба, тъй като не бе сигурна за какво става въпрос, нито пък какво се бе случило там долу, на пясъците.

— Мислех, че си от нашите — продължи той ядосано, но се овладя. — Не можех да гледам безучастно как се давиш. Дори и да си го заслужавала. Но не се безпокой. Повече няма да ти говоря по този начин и нямам никаква власт над тебе. Каквото и да ти казват вашите старейшини. Сега си върви, свободна си като вятъра и невежа както и преди.

Тонът му бе неподправено рязък и изплаши Ролери. Но тя се опита да прикрие страха си и попита с треперещ, но дързък глас:

— Значи ли това, че съм свободна отново да се върна тук?

При тези думи пришълецът я погледна. Въпреки че не си позволяваше да отвърне на погледа му, тя усещаше, че изражението му се е променило.

— Да. Свободна си. Ще ми кажеш ли името си, дъще на Аскатевар?

— Ролери, от рода на Уолд.

— Уолд дядо ли ти е? Или ти е баща? Жив ли е още?

— Уолд затваря кръга в Каменния сбор — каза Ролери надменно в желанието си да се противопостави на властността му, която не търпеше възражение. Как може един пришълец, един неистински човек, безроден и отхвърлен от закона, да се държи тъй ледено и високомерно?

— Предай му поздрави от Джакоб Агат Алтера. Кажи му, че утре ще дойда в Тевар да разговаряме. Сбогом, Ролери. — И той протегна ръка за жеста, с който се поздравяваха равните помежду си, а тя неволно направи същото и дланите им се допряха.

После се обърна, нахлупи кожената качулка на главата си и забърза нагоре по стръмните улици и стълби, без да поглежда пришълците, които подминаваше по пътя си. Защо се вторачваха в лицето ти като някакви мъртъвци или риби? Топлокръвните животни и човешките същества никога не се взираха един в друг по този начин. С чувство на огромно облекчение тя излезе през портата и бързо пое нагоре към огрения от последните червеникави отблясъци на залязващото слънце хребет. Оттам се спусна през умиращите гори и пое по пътеката към Тевар. Здрачът вече се сгъстяваше и отвъд стърнищата, в шатрите, заобиколили недовършения Зимен град на хълма, светваха малки огнени звездички. Ролери се устреми към топлината, вечерята и своите. Но усещането за нещо необяснимо не я напусна дори и когато коленичи сред жените и децата край огъня в голямата женска шатра на нейния род и се нахвърли върху яденето. Свивайки пръстите на дясната си ръка, тя сякаш държеше в шепата си мрака, останал върху дланта й от неговото докосване.

— Тази помия е студена — изръмжа Уолд и отмести паницата. А после, като видя как старата Керли безропотно я отнася да я претопли, се нарече противен стар глупак. Но никоя от жените му — останала му бе само една, — никоя от дъщерите му не умееше да сготви бхан като Шакатани. Каква готвачка само беше и колко млада… последната му млада жена. Умря там, в източните планини, умря млада, а той още продължаваше да живее и да чака настъпването на суровата Зима.