Урсула Гуин - Планета за изгнаници

Тръгна по една странична уличка и се озова пред западната порта на градските стени. Премина бързо покрай дълги и празни кошари и обори и се измъкна навън с намерението да заобиколи стените и да си върви у дома.

Но на това място скалите се снижаваха и в тях имаше много издълбани стъпала; полята долу се пъстрееха спокойно в златистия следобед, а отвъд дюните се простираше широкият бряг. Там можеха да се намерят дългите зелени морски цветя, които жените от Аскатевар пазеха в раклите си и по празници вплитаха в косите си. Тя долови странния мирис на морето. През живота си не бе стъпвала на пясък. Слънцето беше все още високо. Ролери слезе по каменните стъпала, прекоси нивите, дигите и дюните и най-сетне краката й докоснаха равните и ослепителни пясъци, които се губеха в далечината на север, на юг и на запад.

Духаше вятър, слънцето грееше едва-едва. Далеч от запад долиташе монотонен тътен, подобен на силен и напевен шепот. Пясъкът под краката й бе твърд, гладък и безкраен. Затича се, това й доставяше удоволствие, но спря и хвърли развеселен поглед към сводовете на моста, които се редуваха тържествено и внушително над едва забележимата вълнообразна диря от стъпките й, после пак се втурна напред и отново спря, и засъбира полузаровените сребристи мидени черупки. Кацнал върху скалистия бряг зад нея, градът на пришълците блестеше като шепа разноцветни камъчета. Още не се бе наситила на соления вятър, простора и усамотението, когато се озова съвсем близо до катраненочерната каменна кула, която сега застрашително се извисяваше между нея и слънцето.

От дългата сянка лъхаше студ. Тя потръпна и отново се втурна, този път за да се измъкне от тъмния силует на грамадата. Искаше й се да види докъде се е спуснало слънцето и след колко време ще зърне първите морски вълни.

Заедно с вятъра в ушите й отекваше едва доловим дълбок глас, който викаше нещо тъй странно и настойчиво, че тя замря на място и се обърна ужасена към огромния черен остров сред пясъците. Да не би да я зовеше омагьосаното място?

Горе, на моста без парапети, застанала над един от стълбовете, забит здраво в островната скала, една черна фигура я зовеше от висините.

Тя се обърна, побягна, но спря и отново погледна назад. В гърдите й се надигаше ужас. Искаше да се втурне напред, но нямаше сили. Ужасът я обзе изцяло и тя се затресе, без да може да помръдне ни ръка, ни крак, а ушите й бучаха. Магьосникът от черната кула я оплиташе в паяжина от заклинания. Той разпери ръце и отново изкрещя пронизителните, настойчиви думи, които тя не разбираше, вятърът ги заглушаваше и те звучаха като крясък на морска птица. Бученето в ушите й се усили и Ролери се строполи на пясъка.

Изведнъж в главата й заговори отчетлив и тих глас:

— Бягай. Стани и бягай. Към острова… хайде, бързо!

Тя не разбра как се изправи и как се впусна напред. Гласът я насочваше. Невиждаща, останала без дъх, тя стигна до черни, издълбани в скалата стъпала и се заизкачва с мъка по тях. На един завой пред нея изникна черна фигура. Ролери протегна ръка и се остави да я изведат, почти да я издърпат още по-нагоре, където я пуснаха. Тя се свлече до стената, тъй като краката не я държаха повече. Черната фигура я прихвана, помогна й да стане и каза високо с гласа, който преди малко бе звучал в главата й:

— Гледай! Иде.

Морето под тях се разбиваше и кипеше с такъв тътен, че чак скалата се тресеше. Разделените от острова води се съединяваха с грохот в бяла пяна, впускаха се напред със свистене и се разбиваха в пясъчните дюни, където се превръщаха в смирено полюшващи се прозрачни вълни. Прилепена до стената, Ролери трепеше. Не можеше да спре да трепери.

— Тук приливът идва толкова бързо, че е невъзможно човек да избяга — каза тихият глас зад нея. — А дълбочината около Купола стига до шест метра. Хайде да се качим по тези стълби… Затова по-рано сме живели тук. Половината от времето това е остров. Примамвали сме вражеските войски на пясъците точно преди да настъпи приливът и ако те не разбирали много-много от приливи и отливи… Добре ли си?

Ролери леко сви рамене. Но й се стори, че той не разбра жеста, и затова му отвърна:

— Да. — Разбираше речта му, но той използваше доста думи, които никога не бе чувала, а други пък произнасяше неправилно.

— От Тевар си, нали?

Тя отново сви рамене. Прилоша й, в очите й напираха сълзи. Но се сдържа. Докато изкачваше стълбите до следващата площадка в черната скала, тя оправи косите си и иззад прикритието им надникна към лицето на пришълеца за част от секундата. То бе силно, грубовато и мургаво, със строги, ясни очи — тъмните очи на пришълците.