Урсула Гуин - Светът се нарича дъбрава

Той приземи хоптера на една малка поляна северно от града и мина покрай женската обител. Във въздуха се носеше острия мирис на атшиянско селище — пушек от изгорели дървета, мъртва риба, ароматични билки и пот на извънземни. Атмосферата на подземната къща, ако земянин би могъл да се вмъкне в нея, представляваше рядка смес от СО2 и различни вони. Любоф бе прекарвал много часове на интелектуален подем, свит на две и полузадушен във вонящия сумрак на мъжката обител в Тунтар. Но този път нямаше изгледи да го поканят да влезе там.

Естествено, в града се знаеше за клането в лагера Смит. То беше станало преди шест седмици. Щяха да научат и по-скоро, защото между островите новините пътуваха бързо, макар и не толкова бързо, че да оправдаят „мистериозната сила на телепатията“, в която предпочитаха да вярват дърварите.

Жителите на града знаеха също, че всичките хиляда и двеста роби от Центравил са били освободени наскоро след клането в лагера Смит и Любоф се бе съгласил с полковника, че местните спокойно можеха да приемат второто събитие за резултат от първото. То, както полковник Донг би се изразил, представлява „погрешно впечатление“. Но вероятно това не беше толкова важно. Важното беше, че робите са на свобода. Стореното зло никога не може да се поправи, но поне на това зло беше сложен край. Можеха да започнат наново: местните, без онова болезнено недоумение, на което нямаше отговор, защо „юмените“ се отнасят с хората като с животни; а той, без бремето на постоянните обяснения и угризенията за непростима вина.

Той знаеше колко много ценят откровеността и директните разговори за страховити и неприятни работи и очакваше, че хората на Тунтар ще споделят с него всичко с чувство за триумф или изпитвайки неловкост, с радост или с недоумение, но никой не се опита дори. Почти никой не разговаряше с него. Беше пристигнал късно следобед, което отговаряше на пристигане в град на Земята малко след зори. Атшияните спяха (мнението на колонистите пренебрегваше очебийните факти), но най-ниската фаза на физиологическа пълноценност за тях беше между пладне и четири следобед, докато за земяните е между два и пет през нощта. Освен това те имаха двувърхов цикъл на висока температура и усилена активност по времето на здрача сутрин и вечер. Повечето възрастни спяха по пет-шест от двайсет и четирите часа, на няколко кратки придремвания, а по-опитните спяха не повече от два часа. При пренебрегване смисъла на леката им дрямка и на сънните им състояния, и окачествяването им като мързелуване, наистина можеше да се каже, че те никога не спят. Много по-лесно беше да се заяви това, отколкото да се вникне в същността на онова, което правеха. В този момент в Тунтар животът като че отново започваше да се възвръща след следобедното бездвижие.

Любоф забеляза голям брой непознати. Те го гледаха, но нито един от тях не се приближи до него. Бяха просто присъствия, които се движеха по други пътеки в здрача под огромните дъбове. След малко все пак се появи познато същество и тръгна по неговата пътечка. Братовчедката на предводителката Шерар — стара жена, която имаше малко влияние и не разбираше от много неща. Тя го поздрави учтиво, но не пожела да отговори на въпроса му за предводителката и двамата му най-добри информатори Егат, пазач на овощната градина, и Тубаб, съновидеца. О, предводителката е много заета, а кой беше Егат, да не си мислиш за Гебан? А Тубаб може би е тук или вече е бил.

Тя се залепи за Любоф и никой друг не дойде да говори с него. Проби си път, придружен от дребната зелена старица, която се суетеше около него и се оплакваше, през горичките и полянките на Тунтар, чак до мъжката обител.

— Вътре са много заети — каза Шерар.

— Сънуват ли?

— Откъде мога да знам аз? Хайде ела, Любоф, ела да видиш…

Тя знаеше, че той винаги бе настоявал да му бъдат показвани разни неща, да ги разглежда, но не можеше да измисли какво да му предложи, за да го накара да си отиде оттам.

— Ела да видиш мрежите за риболов — продължи тя със слабия си гласец.

Наблизо мина момиче от младите ловкини и го погледна. Погледът й беше мрачен и изразяваше такава враждебност, каквато не бе забелязвал в нито един атшиянин, освен може би в някое малко дете, смръщило се в уплаха от неговия ръст и безкосменото му лице. Но това момиче не беше уплашено.

— Добре — съгласи се той, тъй като чувстваше, че пред Шерар трябва да прояви покорство.

Ако атшияните наистина бяха развили (най-сетне и внезапно) чувството за групова вражда, той просто трябваше да го приеме и да се опита да им покаже, че за тях си остава един непроменен приятел, на когото могат да се доверят. Но как са успели да променят начина по който чувстват нещата, начина по който мислят, толкова бързо, след толкова много време и защо? В лагера Смит това беше предизвикано непосредствено и до непоносимост. Жестокостта на Дейвидсън можеше да предизвика дори атшияните към проява на насилие. Но този град, Тунтар, никога не е бил нападан от земяните, от него не са отвличани и роби, нито пък местната гора е била изсичана или горена. Той, самият Любоф, за последен път е бил там (а антропологът не може никога да пропусне собствената си сянка от картината, която рисува) преди малко повече от два месеца. Те бяха научили новините от Смит и сега между тях живееха бежанци, бивши роби, които бяха преживели страдания причинени от ръцете на земяните, и сигурно говореха за това. Но дали фактите от новините и мълвата биха могли да променят слушателите, да ги променят радикално? Докато тяхната неагресивност беше толкова дълбоко вкоренена, тя беше гръбнак на културата и обществото им и стигаше до подсъзнателното, до тяхното съновремие, и може би дори на самата им физиология. Че атшиянинът би могъл да бъде провокиран от брутална жестокост, да се опита да извърши убийство — това той знаеше, сам е бил свидетел на такава проява веднъж. А че една разбита общност може да бъде провокирана по подобен начин от подобни непоносими рани, той просто трябваше да приеме. Това се бе случило в лагера Смит. Но че приказки и слухове, колкото и страховити и възмутителни да са, могат да вбесят една спокойна общност от тези хора до такава степен, че да започнат да действах в разрез със своите обичаи и разум, да скъсат напълно със стила си на живот, това той не можеше да повярва. Това беше неприемливо от гледна точка на психологията. Липсваше някакъв елемент.