Урсула Гуин - Светът се нарича дъбрава

Нито дума за експедицията не стигна до ушите на Мухамед. Доколкото беше известно на Стария Мук, всички негови хора бяха добри момченца, които режат трупи, не се закачат с хорите, тъй вярно, и той можеше да продължава да си вярва в това до второ пришествие. Защото хорите щяха да нападнат. Някъде. Тук, или някой от лагерите на остров Кинг, или на Централ. Дейвидсън знаеше това. Той беше единственият офицер в цялата колония, който го знаеше. Не беше негова заслугата за това. Просто си знаеше, че е прав. Никой друг не му беше повярвал, освен момчетата тук, с които бе прекарал достатъчно време, за да ги убеди. Но рано или късно и другите щяха да разберат, че е бил прав…

А той беше прав.

Срещата лице в лице със Селвър беше истински шок. Докато летеше обратно към Централ от селото в подножието на хълма, Любоф се опита да установи защо това беше шок, да анализира коя негова нервна струна е засегната. Защото обикновено човек не се стряска от среща с добър приятел.

Не беше лесно да получи покана от предводителката. Тунтар беше обектът, който проучваше цяло лято. Там той имаше няколко отлични информатора, бе в много добри отношения с цялата обител и с предводителката, която му бе разрешила да наблюдава свободно и да участва в живота на общността.

Доста време му беше необходимо, за да изтръгне от нея истинската покана с помощта на някои от бившите крепостни, които бяха останали в района, но най-накрая тя се бе съгласила, като му предостави, според най-новите разпоредби, истински случай на „среща, уредена от атшияни“. Но това беше по-скоро под диктовката на собствената му съвест, отколкото по заповед на полковника, и той беше настоявал за да стане точно така. Донг искаше Любоф да отиде там. Много се тревожеше от „Заплахата на хорите“. Беше му казал да ги прецени, да види „как реагират понастоящем, след като сме им дали пълна самостоятелност“. Надяваше се да получи някакво успокоение. Любоф не можеше да реши, дали докладът, който предстоеше да предаде, ще успокои полковник Донг, или напротив.

На десет мили от Централ дърветата бяха изсечени и пъновете бяха изгнили. Сега това беше една скучна равнина от фиброрасли, които стояха като сива коса под дъжда. Под тези вълма от листа, стръкчетата на храстите бяха започнали да покарват — смрадликата, трепетликата, спасителни стъкълца, които, след като пораснат, щяха да бъдат заслон на подрастващите дървета. Ако бъде оставена да се развива под напоителното равновесие на дъждовния климат, тази площ би могла да обрасне с гора след около трийсет години и да достигне своята пълноценност след около стотина. Ако бъде оставена на мира.

Гората продължи внезапно в пространството, не във времето. Под хоптера невъобразимото разнообразие от зелени листа покриваше меките гънки на хълмовете на Северен Сорнол.

Както повечето жители на Земята, Любоф никога не се беше разхождал под диви дървета и никога не бе виждал гора, по-голяма от жилищно кварталче между две улици. В началото от престоя си на Атши той се бе почувствал потиснат и неспокоен в гората, задушен от невъобразимото струпване и неразбория на стволове, клони и листа в непрекъснатия зеленикав или кафеникав здрач. Масата и плетеницата на различните живи форми, които се надигаха и се протягаха нагоре към светлината, тишината съставена от много малки и безсмислени звуци, цялото това растително безразличие към присъствието на съзнателно и мислещо същество, всичко това му бе създало някакво усещане за тревожност и, също като другите, той се беше придържал повече към просеките и към брега.

Но постепенно това бе започнало да му харесва. Госи го подкачаше като му викаше „Господин Гибон“. Всъщност Любоф приличаше в известна степен на гибон. Имаше кръгло тъмнокожо лице, дълги ръце и рано посивяла коса. Но гибоните бяха изчезнал вид.

Независимо от предпочитанията му като проучвател на живите форми с развит интелект, той трябваше да влезе в гората и да ги намери. Сега, след четири години посветени на такива опити, се чувстваше напълно у дома си под дърветата, дори повече отколкото където и да е на друго място. Дори бе започнал да харесва имената, които атшияните даваха на собствените си земи и места — звучни двусрични думи: Сорнол, Тунтар, Ешрет, Ешсен, където сега беше Централ, Ендто, Абкан и преди всичко Атши, с което означаваха както гората, така и света. Така Земя, Тера, Телус означаваше както почвата, така и планетата — две значения заедно и поотделно. Но за атшияните почва, земя, терен не беше онова, към което мъртвите се връщат и в което живите живеят: субстанцията на техния свят не беше земята, а гората. Земните хора бяха глина, червена прах. Атшиянинът беше клон и корен. Атшияните не дълбаеха своите образи върху камък, а само върху дърво.