Урсула Гуин - Пътеките на желанията

Тамара мислеше, че е излязъл, но той още беше в колибата и лежеше в люлеещото се легло. Изглеждаше изпит и студен.

— Съжалявам, Рам! Търся онези фотографии на децата.

— Виж в онази кутия.

Жестът на ръката, сочеща стоманената кутия, бе толкова вял, а това така неприсъщо за него, че тя си позволи да попита предпазливо:

— Добре ли си?

— Би могло да се желае и повече.

Той вярваше, че признанието утвърждава и задълбочава нещастието и затова тя продължи да е нащрек. Търпеливо изчака той да каже:

— Диария.

— Можеш да кажеш още нещо.

— Унизително е.

Явно Боб грешеше — той наистина имаше чувство за хумор.

— Ще попитам Кара — предложи тя. — Тя трябва да има нещо за малките.

— Но в никакъв случай хот-дог или млечен шейк — поясни Рамачандра и жената се разсмя; толкова на място бе казаното. Основната храна на Н-дифите беше обезкостеното месо на поро и меките сладки плодове на ламабатата.

— И пиене да има в изобилие. Ще напълня и това. Ломъкс няма да помогне.

— За него не остана никаква работа.

Той я погредна. Очите му бяха дълбоки, черни и чисти.

— Искам да преуспея тук — каза той — като Боб.

Последните думи я накараха да изостави предпазливостта си. Очакваше той да я отблъсне, очакваше равнодушие, но в никакъв случай доверие и откровеност. Не бе подтготвена и отговорът й не бе на място.

— О, той е щастлив тук.

— А ти?

— Мразя всичко това! — тя окачи глинения кърчаг пълен с непреварена вода и се опита да уточни. — Всъщност, не съвсем. Дори ми е хубаво. Но аз… ставам неспокойна.

— Нищо за дъвчене — забеляза Рамачандра с горчивина.

Тя отново се засмя и излезе да напълни кърчага си от извора, който се намираше само на няколко метра разстояние. Блестящата слънчева светлина, уханието на въздуха, великолепните багри на ламабите — дърветата с пурпурен ствол, сини и зелени листа, червени и жълти плодове, — всичко това беше възхитително. Малкото изворче струеше свято и невинно в коритото си от чист кафяв пясък. Но въпреки това тя бе доволна да си върне в колибата, приютила под скромния си покрив един мрачен лингвист болен от най-обикновена диария.

— Бъди спокоен, Рам — увери го тя, — ще се опитам да намеря нещо полезно у Кара и другите.

— Благодаря — каза той.

Хубаво казано, мислеше тя, докато се спускаше по пътеката през уханните светлини и сенки към реката, а и този негов мек и прецизен тембър продължаваше да звучи в ушите й. Когато тяхната тройка бе събрана за първи път, там в Анкара, тя бе привлечена от Рамачандра с непосредствен, мощен и непогрешим сексуален импулс. Тя бързо потисна възникналото чувство с известен срам и самоирония, защото мъжът бе студен, държеше се подчертано непристъпно и недосегаемо. И освен това там се оказа Боб, русокосият, едър и красив Боб, стегнат, загорял и жилест, отличен екземпляр на герой, покоряващ, неотразим и непоправим. Защо да се съпротивлява? Къде по-лесно бе да се отдаде на лекото удоволствие, което той, Боб, очакваше, приятно, малко тягостно, но с нищо не задължаващо. Не се поддавай на унижение! Това може да те унищожи. Живей си живота, както ти дойде, и т.н. Те, двамата с Боб, непременно щяха да се свържат. Но засега не го сториха, защото тримата трябваше да пристигнат на Уърдо и да се срещнат с местните жители Н-дифите.

Всички женски Н-дифи, на възраст от дванадесет дo двадесет и две-три години бяха сексуално достъпни, умели в любовта и обладани от силни страсти. Красяха ги пламтящи къдрави коси, руси и бакъреночервени, полегати очи, зелени и виолетови, изящни китки и глезени. Обличаха се в пандуси от нарязани на ленти листа, очертаващи добре тялото и леко разтварящи се, при което бегло проблясваше част от бедрото или се разбулваше набъбналото зърно на гърдата. Тези от тях, които не бяха навършили четиринадесет години танцуваха хипнотичния танц совейя в дълги редици, пеейки с топли и чисти гласове. И през цялото време кръглите им лица бяха дяволито сериозни. От четиринадесет до осемнадесет годишна възраст те танцуваха белийя, като подскачаха напълно голи в центъра на кръга образуван от пляскащите и полюляващите се мъже, които извиваха змиеобразните си тела във всички положения на практикувания еротизъм, докато момичетата, чакащи реда си да танцуват им пригласяха ритмично в хор: „О-йе, йе, о-йе, йе…“

Но когато навършваха осемнадесет години жените никога повече не танцуваха пред публика.