Урсула Гуин - Пътеките на желанията

— А нима не са?

Младежът поклати глава.

— Аз представлявам селището Хамо срещу Гунда. Това е единственият вид война която познават. Всички Млади мъже наистина се вълнуват. Те не са печелили битката с Гунда от половин година или горе-долу толкова. За тях един голям исторически период. Това прилича на нещо като Световната купа. Утре аз ще бъда пречистен.

— Церемония — Тамара намираше затруднението на Боб за смешно и същевременно достатъчно тривиално. Сърцето й силно се разтуптя. Най-после церемония, ритуал, нещо което можеше да докаше наличието на чувства и страсти в първичния социален живот на Н-дифите.

— Танци. Соуейа и велайа. Цял ден!

— Ба!

— Виж какво, знам че искаш да изучиш някои образци, тъй като си конфигурационистка или нещо подобно, но аз пък имам един неотложен проблем — трябва да се бия на дуел в други ден с един мъж. И то с ножове. Пред очите на две селища.

— С ножове ли?

— Точно така. Борба между ловци. Селинзиите се бият само с ножове.

— Селинзии? — или както Боб го бе превел „стерници за момиче“, а те го транмитираха на английски като човек, който предизвиква друг на дуел. След кратко мълчание тя предложи. — Не би ли могло, просто да му дадеш момичето?

— А честта? Местната гордост и всичко около нея?

— И тя… е, доволна ли е да бъде прасе за награда?

Боб кимна.

— Моделът на ситуацията е познат — изрече тя и рязко добави: — Нищо, ама нищо чуждоземно няма около тези хора, абсолютно нищо?

— Какво?

— А, няма значение. Остави ме да помисля известно време. Рам има една идея. Слушай, Боб, смятам, че ти трябва по някакъв начин да се измъкнеш от тази историческа мисия, дори и да си загубиш имиджа. Ние винаги можем да те преместим не друго място. Така изглежда ще е по-добре, отколкото да убиеш момчето. Или ти да бъдеш убит.

— Благодаря за грижата — отвърна любезно Боб. — Не се тревожи напразно, аз ще намеря начин да ги изиграя добре.

— С подкожна инжекция ли?

— Сигурно ще пробвам карате, всъщност, нямам ясна представа. Само дето се чувствувам дяволски глупаво. Публична борба с ножове заради младо момиче. Ама че пубертетска история!

— Обществото е такова, Боб. Недорасло.

— Дошли чужденци от стая-чекмедже — той зарови пръсти в подобната си на лъвска грива коса и се изправи като се протегна. Боб беше красавец и нямаше нищо чудно, че жителите на селището го бяха избрали за свой шампион. А физическото великолепие се вдъхновяваше и одушевяваше от един интелектуален дух и не по-малко великолепен и страстно трениран ум, който търси същността на поезията заради самия себе си и този факт можеше и нищо да не означава за Н-дифите или повечето хора на Земята. Но в този миг Тамара видя младия мъж такъв, какъвто той бе всъщност — един истински крал.

— Боб — продължи тя, — кажи не! Поискай да те освободят. Ние ще трябва да се преместим.

— Не се поти напразно! — отвърна той и в знак на благодарност за нейната загриженост нежно я притисна до гърдите си. — Аз така ще напердаша това бедно копеле, че то няма и да разбере какво се е случило. И след това ще им произнеса лекция на тема: „Хигиена за Зеленяци. Убийството е вредно за здравето“. Сигурен съм, че това ще ги смае.

— Искаш ли да бъда там и да гледам?

— Искам — съгласи се той. — Особено ако той също има черен колан.

Следващият следобед тя бе на брега сред перачките както обикновено и провеждаше интересна дискусия с Кара и Либиса относно менопаузата, когато Рамачандра се появи от пауновоцветната гора и заслиза надолу по пътечката. Тамара започна да го наблюдава от камъка си сред водовъртежа и си помисли, колко чужд изглеждаше той, отдалечен, както бе казал Боб, като някой изправен дънер в първата редица срещу великолепните багри на една епична джунгла, показана на екрана на някое кино: твърде дребен, твърде черен, прекалено солиден.

— Как е корема Ви — Кара също го видя и извика, — Увана Рам?

Едва когато се приближи достатъчно близо и не бе необходимо да вика, той благоволи да отговори:

— Аскиос, Кара, много по-добре. Свърших гуото тази сутрин.

— Добре, добре. Още един чайник довечера. Вие сте само кожа и кости.

Последното бе просто нетактично от страна на Кара.

— Може би, ако яде достатъчно гуо, ще придобие цвят на човек — прецени Брела, като го оглеждаше внимателно.

Забележката на Кара за цвета на кожата накара Тамара за пръв път да обърне внимание на смуглата мургава кожа на Рамачандра. Н-дифите бяха учудващо невнимателни към детайлите.