Урсула Гуин - С очите и сърцето

Той спеше там сега, един красив старец. Навън, на суровата мрачна оранжева светлина, би изглеждал болен и стар, с изпъстрени с вени и мътни на цвят бузи. Тук човек можеше да види какъв е наистина.

Мириам седна близо до него, с лице към любимата си картина — мирен пейзаж от Коро, дървета над сребрист поток. Беше толкова уморена, че й се прииска поне веднъж просто да поседи в лек унес. През унеса, плахо и безцелно, се носеха думи. Не е ли възможно… честно, не е ли възможно метаболите да са по-вредни… Мириам, честно, не е ли възможно…

— Смяташ ли, че аз изобщо не съм помисляла за това? — възрази тя мълчаливо. — Идиот! Смяташ ли, че не знам колко трудносмилаеми са метаболите за теб? Не опитах ли пет различни комбинации, докато беше дете, в старанието си да премахна страничните ефекти? Но те все пак не са толкова страшни, колкото да си алергичен към цялата проклета планета! Ти знаеш повече от лекарите, нали? Не ми ги пробутвай тия. Опитваш се да… — но тя рязко прекъсна безмълвния диалог. Геня не се опитваше да се самоубие. Не. Не би го направил. Не и той, той притежаваше смелост. И ум.

— Добре — каза тя на смълчания младеж в главата си. — Добре! Ако останеш в болницата, под наблюдение… за две седмици, и правиш точно каквото ти кажа… добре, ще опитам!

Защото, обаждаше се друг, дори още по-тих глас дълбоко в нея, това действително няма значение. Каквото и да направиш или да не направиш, той ще умре. Тази година, догодина. Слабите не можеха да се приспособят към този свят. Нито пък ние можем, нито пък ние. Не сме предопределени да живеем тук, скъпи мой Геня. Не сме направени за този свят, нито той за нас. Създадени сме за Земята, за да живеем на нея, под синьото небе и златното слънце.

Удари гонгът за вечеря. На път към трапезарията Мириам срещна малката Шура. Детето носеше букет отвратителни кафеникаво-пурпурни местни бурени, както някое момиченце у дома би носило букет бели маргаритки или набрани в полето червени макове. Очите на Шура сълзяха както обикновено, но тя се усмихна нагоре, към леля докторката. В струящата през прозорците червено-оранжева светлина на залеза устните й изглеждаха бледи. Устните на всички изглеждаха бледи. Лицата им имаха уморен, безжизнен израз, със стоически стиснати зъби след дългата работа през деня, докато вървяха към трапезарията на Колонията, всички заедно, тристата изгнанници от Арарат на Цион, единайстото изгубено племе.

Той се оправяше с бързи темпове. Трябваше да му го признае.

— Оправяш се — рече тя, а Геня се усмихна:

— Нали ти казах!

— Може да е, защото не вършиш нищо, хитрецо.

— Нищо ли не върша? Цяла сутрин попълвах здравни картони за Геза, два часа играх с Рози и Моше. Цял следобед стривах бои — а, имам нужда от минерално масло, ще ми дадеш ли още един литър?

— Разбира се. Но слушай. Приготвила съм ти нещо по-добро. Пуснали са дъскорезницата да работи без прекъсване. Вчера изпратиха камион с хартия…

— Хартия?

— Половин тон! Взех двеста листа за теб. В кабинета ми са.

Той изкочи като куршум и преди тя да стигне до там, се бе заровил в купчината хартия.

— О, Господи — възкликна Геня, вдигнал един лист, — прелест, прелестен е!

И тя си помисли колко често го е чувала да казва това „прелест!“ по повод една или друга полезна сива вещ. Той не знаеше какво е прелест, никога не бе виждал. Хартията беше груба, дебела и сивкава, на големи листове, предвидени за нарязване на дребно и икономично използване, разбира се; но нека рисува на нея. И без това почти нищо друго не можеше да му даде.

— Когато ме пуснеш да изляза оттук — каза Геня, прегърнал неудобната купчина с две ръце, — ще нарисувам дъскорезницата, ще я обезсмъртя.

— По добре върви да си легнеш.

— Не мога, обещах на Моше да го бия на шах. Какво му е на него впрочем?

— Обрив, екзема.

— Той като мен ли е?

Мириам сви рамене.

— До тази година беше в ред. Пубертетът раздвижи нещо. При алергични симптоми не е необичайно.

— Какво е алергия, между другото?

— Ами може да се нарече и неуспешно приспособляване. У дома хората имаха навика да захранват бебетата с краве мляко. Някои бебета се приспособляваха към него, но други получаваха обриви, затруднено дишане, колики. Ключът на кравата не ставаше на метаболичната им ключалка. А новоционският протеинов ключ не става на нашите ключалки; затова и сме принудени да изменяме метаболизма си с хапчета.

— Щяхме ли да сме алергични на Земята?

— Не знам. Недоносените бебета са. Ървинг (той умря преди двайсет години) беше алергичен към цял ужасно дълъг списък от земни неща, изобщо не е трябвало да му позволяват да идва на горкия. Дори на Земята животът му е преминавал в постоянен задух, а като дойде тук, умря от глад при четворна доза метаболи.