Урсула Гуин - Магьосникът от Землемория

Той погледна надолу към белите цветя, които докосваха леко бялата й пола и срамежливо и навъсено й отговори едва-едва. Но тя продължи да говори така открито, безгрижно и своенравно, че той лека-полека се успокои. Момичето беше високо, негова връстница, много бледо, с почти бяла кожа — в селото се говореше, че майка й била от Оскил или друга някоя чуждоземна страна. Дългата й права коса се спускаше като черен водопад. Гед си помисли, че е много грозна, но му се щеше да й достави удоволствие, да спечели възхищението й, което и без това се увеличаваше, докато разговаряха. Тя го накара да й разкаже цялата история за чародейството му с мъглата, която бе сразила каргските воини, и я изслуша с удивление и възхита, но без да изрече нито една похвална дума. Скоро заговори за друго:

— Можеш ли да извикваш птиците и зверовете при себе си?

— Да — отвърна Гед. Знаеше, че в скалите над ливадата има соколово гнездо и призова птицата с името й. Тя дойде, но не поиска да кацне на китката му. Присъствието на момичето несъмнено я плашеше. Нададе писък, плясна с широките си криле във въздуха и се издигна с вятъра.

— Как се казва този вид заклинание, който накара сокола да дойде?

— Заклинание за призоваване.

— Можеш ли да извикваш и духове на мъртъвци? Стори му се, че тя му се подиграва с този въпрос, тъй като соколът не се беше подчинил изцяло на призива му.

Нямаше да й позволи да му се подиграва.

— Бих могъл, ако поискам — отговори й той спокойно.

— Не е ли много трудно, много опасно, да извикаш един дух?

— Трудно? Да. Опасно? — той сви рамене. Сега вече беше почти сигурен, че чете възхищение в погледа й.

— Можеш ли да правиш заклинание за любов?

— Това не е майсторство.

— Вярно — отвърна тя. — Всяка селска магьосница може. Можеш ли да правиш заклинание за преобразяване? Можеш ли да променяш собствения си образ? Нали казват, че така правели магьосниците?

Той отново не беше съвсем сигурен дали тя не задава въпроса подигравателно и отвърна:

— Бих могъл, ако поискам.

Тя започна да го моли да се преобрази в каквото по-желае — в ястреб, бик, огън или дърво. Той отблъсна молбата й с кратки тайнствени думи, използвани от господаря му, но не знаеше как да откаже категорично, когато тя взе да го придумва. Освен това не беше наясно дали сам вярва на самохвалството си или не. Остави я, като й каза, че учителят му, жрецът, го чака в къщи и на следния ден не се върна на ливадата. Но на по-следния отново отиде, като си каза, че трябва да събере още от разцъфналите цветове. Тя беше там. Двамата нагазиха боси в мочурливата трева и закъсаха тежките бели цветове. Пролетното слънце грееше, а тя разговаряше с него весело като някоя козарка от собственото му село. Пак го заразпитва за заклинанията и слушаше с широко отворени очи всичко, което й разказваше, тъй че той пак взе да се хвали. Тогава тя го попита дали не би направил заклинание за преобразяване. Той й отказа, а тя го погледна, отмятайки черната коса от лицето си:

— Страхуваш ли се да го направиш?

— Не, не се страхувам.

— Може би си твърде млад — усмихна се тя снизходително.

Това беше прекалено. Без много приказки Гед реши да й докаже на какво е способен. Каза й на другия ден да дойде отново на поляната, ако иска, взе си довиждане и се прибра, преди да се е върнал учителят му. Пристъпи право към полицата и свали двете книги на познанието, които Оджиън все още никога не беше отварял в негово присъствие.

Затърси заклинание за самопреобразяване, но не можа да го намери, тъй като все още бавно разчиташе руните и трудно разбираше написаното. Тези книги бяха от незапомнени времена. Оджиън ги беше получил от учителя си, Хелет Прозорливия, а Хелет — от своя учител, жреца на Перегал и тъй следите им се губеха дълбоко в древността. Писмените знаци бяха дребни и необичайни, надебелявани, подчертавани от много ръце, вече превърнали се на прах. Все пак тук-там Гед разбираше нещичко от онова, което се мъчеше да прочете, и тъй като въпросите и подигравките на момичето не излизаха от ума му, той се спря на една страница, която съдържаше заклинание за призоваване на духове.

Изведнъж го обзе страх, докато разгадаваше руна по руна и символ по символ. Очите му се заковаха в написаното и не се отделиха от там, преди да изчете цялото заклинание.

След това вдигна глава и видя, че в къщата бе настъпил мрак. Беше чел без светлина, на тъмно. Погледна надолу към книгата, ала не можеше повече да различава руните. Ужасът в него растеше и сякаш го прилепваше към стола. Беше му студено. Погледна през рамо и видя, че до затворената врата се е свило нещо — безформено сенчесто вълмо, по-тъмно и от самия мрак. То като че се протягаше към него и шепнеше. Викаше го шепнешком, но той не успяваше да разбере никакви думи.