Урсула Гуин - Магьосникът от Землемория

— Или пък ще пътува като ветроносец — допълни той, — ако умее това изкуство. Нямат гадател на времето на борда.

— Той разбира нещо от мъгли, но нищо от морски ветрове — отвърна жрецът и постави леко ръка на рамото на Гед. — Не пробвай никакви трикове с морето и неговите ветрове, Ястребе — все още си човек от сушата. Управителю, как се казва корабът?

— „Сянка“, от Андрадите е и пътува към Хорт с кожи и драконова кост. Хубав кораб, учителю Оджиън.

Лицето на жреца помръкна при името на кораба, но той каза:

— Тъй да бъде. Дай това писмо на ректора на училището в Роук, Ястребе. Попътен вятър! Сбогом.

Това беше всичко на раздяла. Оджиън се обърна и се отдалечи нагоре по улицата. Гед гледаше отчаяно как си отива учителят му.

— Ела, момко — каза управителят и го заведе по брега до пристана, където „Сянка“ се подготвяше за отплаване.

Навярно е странно, че на остров, широк петдесет мили, и в село, разположено под обърнати към морето скали, едно дете може да порасне, без въобще да се качи на лодка, или пък да потопи пръст в солената вода, но така си беше. Земеделец, козар, говедар, ловец или занаятчия — човекът от сушата гледа на океана като на несигурно владение на солта, с което той няма нищо общо. За него жителите на село, намиращо се на два дни път от собственото му село, са чуждоземци, а островът, отстоящ на един ден път с кораб от собствения му остров — просто слух или мъгляви хълмове, издигащи се далеч на хоризонта, а не на твърда земя като тази под краката му.

И за Гед, който никога не се беше спускал от планинските висини, пристанището Гонт бе величаво и дивно място — големи къщи и кули, изсечени от камък, бряг, осеян с пристани и докове, морско пристанище, където около петдесетина лодки и галери се люлееха до вълнолома, или пък чакаха ремонт, поставени нависоко с дъното нагоре, или закотвени на рейд, със сгънати платна и затворени люкове; моряци, които викаха на чудновати наречия и пристанищни работници, които тичаха, тежко натоварени между бурета, кутии, въжета и гребла; брадати търговци с кожени дрехи, които разговаряха тихо, стъпвайки внимателно по хлъзгавите камъни над водата; рибари, които разтоварваха улова си бумтящи удари на бъчвари, звънтящо почукване на корабостроители, напевно подканване на продавачи на стриди, гръмовити викове на капитани, а отвъд всичко това — тихият, проблясващ залив. С удивени очи, уши и душа той последва управителя до широкия док, където беше привързан „Сянка“. Той го заведе право при капитана на кораба.

След като размениха няколко думи, капитанът се съгласи да вземе Гед до Роук като пътник, тъй като това беше молба на един жрец и управителят остави младежа при него. Капитанът на „Сянка“ бе едър и дебел човек с червено наметало, украсено с хермелин, както подобава на андрадийски търговец. Без да погледне към Гед, той го попита гръмовито:

— Можеш ли да заповядаш на времето, момче?

— Да.

— Можеш ли да докарваш вятъра?

След отрицателния му отговор капитанът му каза да си намери някое място, където да не пречи.

Гребците се качваха вече на борда, тъй като корабът трябваше да излезе на рейд, преди да падне нощта и да отплава с отлива призори. Удобно място нямаше, ала Гед се изкачи някак си върху увития, завързан с ремъци и покрит с кожа, товар в кърмата на кораба и прилепен върху него, започна да наблюдава всичко, което ставаше наоколо. Гребците скочиха на борда — здравеняци с мускулести ръце, а пристанищните работници търкаляха с гръм и трясък бурета с вода от дока и ги складираха под пейките на гребците. Добре построеният кораб натежа под товара, но от време на време се залюляваше игриво върху плискащите крайбрежни вълни, готов да отплава. Тогава кормчията зае мястото си отдясно на кърмата и погледна към капитана, застанал върху една дъска, изрязана във формата на Старата змия от Андрад. Той изрева заповедите си с могъщ глас и „Сянка“ бе отвързан и полека изтеглен извън доковете от две лодки с гребла. Последва капитанският рев:

— Отворете люковете! — И огромните гребла бяха спуснати с тропот навън, по петнадесет от всяка страна. Гребците занавеждаха силните си гърбове, а един младеж до капитана отмерваше ритъма върху барабан. Корабът заплава леко като чайка, направлявана от крилете си, а шумът и врявата на града внезапно останаха зад него. Те навлязоха в тихите води на залива. Над тях се издигаше като увиснал над морската повърхност високият връх на планината. Хвърлиха котва в едно плитко заливче, закътано в южните Дългоръки чукари и там пренощуваха.