Урсула Гуин - Магьосникът от Землемория

— Не знам такива трикове — каза той. Това беше достатъчно за Веч, който настояваше да си вървят, но Джаспар попита:

— Защо не знаеш?

— Магиите не са игра. Ние на Гонт не ги правим за удоволствие или похвала — отвърна Гед надменно.

— А за какво ги правите? — попита Джаспар. — За пари ли?

— Не! — Но не се сещаше какво друго да каже, за да скрие невежеството и спаси гордостта си. Джаспар се засмя, ала не раздразнено и продължи да ги води по Роукската могила. Гед вървеше след него, навъсен и наскърбен, съзнавайки, че се е държал като глупак, и винеше Джаспар за това.

През нощта, завит с наметалото си върху дюшека, в студената си, неосветена каменна килия, в абсолютната тишина на Големия дом на Роук, той бе обзет от тежки мисли за това удивително място и за всичките заклинания и магии, правени тук. Наоколо цареше пълен мрак, изпълни го ужас. Искаше му се да бъде където и да е другаде, само не на Роук. Ала тогава на прага застана Веч със синкаво кълбо вълшебна светлина над главата си, което се поклащаше и осветяваше пътя му, и го попита дали може да влезе да си поговорят. Той заразпитва Гед за Гонт, а след това с любов заговори за родните си острови в Източния разлив, за дима от селските огнища, който се издига привечер над спокойното море и се вие между островчетата със смешни имена — Корп, Коп и Холп, Венуей и Вимиш, Ифиш, Копиш и Снег. Когато очерта с пръст върху каменния под бреговете на тези острови, за да покаже на Гед разположението им, контурите пробляснаха слабо, като че нарисувани със сребърна пръчка, и след малко изчезнаха. Веч беше в тази Школа от три години и скоро щеше да стане Заклинател — по-низшите магически изкуства бяха за него като летенето за птиците. Но той притежаваше едно по-висше изкуство, което не може да се научи, изкуството на добротата. От тази нощ нататък той непрестанно предлагаше и засвидетелствуваше на Гед приятелството си — здраво и открито приятелство, на което Гед не можеше да не отвърне.

Но Веч беше дружелюбен и към Джаспар, който още първия ден на Роукската могила бе направил Гед за смях. Гед нямаше да забрави това, ала, изглежда, и Джаспар нямаше да го забрави, тъй като не спираше да му говори с учтивия си тон и подигравателната си усмивка. Гордостта на Гед не търпеше обидно и пренебрежително отношение. Той се закле да докаже някой ден на Джаспар и на всички останали, които го слушаха, колко голяма е в действителност силата му. Защото никой от тях, въпреки всичките им изкусни трикове, не беше спасил с магия цяло село. За никого от тях не бе писал Оджиън, че ще стане най-великият магьосник на Гонт.

И като успокои гордостта си, Гед се отдаде с всички сили на учебните занимания — уроците, изкуствата, преданията и уменията, които преподаваха учителите със сивите наметала, наричани Деветимата.

Всеки ден той изучаваше определено време с Повелителя на песните „Подвизите на героите“ и „Преданията за мъдростта“, като започваше с най-древната от всички — „Сътворението на Еа“. След това с още десетина младежи упражняваше при Повелителя на вятъра изкуството да властвува над вятъра и времето. По цели дни през пролетта и началото на лятото те плаваха с платноходки в Роукския залив, като се учеха да ги управляват със слово, да успокояват вълните, да говорят на природния вятър и да пораждат магически вятър. Това са много сложни умения и често се случваше главата на Гед да пострада, когато лодката внезапно се залюлееше под напора на погрешно насочен вятър, или се блъснеше в друга лодка, въпреки че имаха цял залив на разположение. А понякога и трите момчета неочаквано се хвърляха да плуват, щом лодката им потънеше под някоя огромна, неволно сътворена вълна. По-спокойни бяха пътешествията им по брега, където в други дни ги водеше Повелителят на билките. Той преподаваше действието и свойствата на растителния свят, а Повелителят на ръцете ги учеше на ловкост и фокуси и на по-низшите форми на преобразяването.

Гед с лекота възприемаше всичко това и само след месец започна да надминава младежи, прекарали цяла година в Роук. А триковете за илюзия му се отдаваха така лесно, като че бяха заложени в него по рождение и сега трябваше само да му се припомнят. Повелителят на ръцете беше кротък и весел старец, изпитващ безкрайно удоволствие от остроумието и красотата на изкуствата, които преподаваше. Много скоро Гед престана да се страхува от него, питаше го ту за едно, ту за друго заклинание и всеки път учителят се усмихваше и изпълняваше молбата му. Ала един ден в Двора на илюзиите, горящ от желание да засрами Джаспар, Гед най-после каза на Повелителя на ръцете: