Урсула Гуин - Магьосникът от Землемория

На нея несъмнено имаше място както за многото групички шумни момчета, които разговаряха и ядяха с апетит, така и за по-възрастните, с наметала, прихванати със сребърна закопчалка на врата и вглъбени лица, които сякаш трябваше да размишляват за много неща. Джаспар заведе Гед и седна при един едър младеж на име Веч, който гълташе охотно храната си, без да говори много. Говорът му издаваше, че произхожда от Източния разлив, а цветът на кожата му беше много тъмен, не червеникавокафяв, като на Гед и Джаспар и на повечето жители на архипелага, а чернокафяв. Самият той не бе красив и нямаше изтънчени обноски. След като привърши обеда, Веч измърмори нещо по адрес на храната, после се обърна към Гед и каза:

— Това поне не е илюзия, както повечето неща тук — лепи се по кокалите ти.

Гед не разбра думите му, но почувствува някаква симпатия към него и се зарадва, когато той остана с тях след яденето.

Тръгнаха заедно надолу към града, за да се научи Гед да се ориентира в него. Колкото и да бяха малко на брой и къси уличките на Туил, те се виеха и изкачваха по странен начин между островърхите къщи и човек лесно можеше да загуби пътя си. Странен град бе това, странни бяха и жителите му — рибари, работници и занаятчии, както всички останали, но тъй свикнали с непрестанното чародейство на острова на мъдреците, че самите те сякаш бяха половин магьосници. Говореха със загадки, както се бе уверил Гед, и окото им не мигваше, ако видеха момче да се превръща в риба или къща да литва във въздуха, тъй като знаеха, че това е лудория на някой ученик, и продължаваха да кърпят обувките си или да режат овнешко.

Тримата младежи минаха покрай Задната врата и през градините на Големия дом, прекосиха бистрата Туилбърн по един дървен мост и продължиха на север през горите и пасищата. Пътеката се виеше нагоре. Те преминаха през дъбови горички, които хвърляха дебели сенки на ярката слънчева светлина. Недалеч вляво имаше една горичка, която Гед някак все не можеше да види ясно. Колкото и да му се струваше, че ей-сега ще се озове там, пътеката въобще не стигна до нея. Дори дърветата не се различаваха. Видял вперения му поглед, Веч каза тихо:

— Това е Горската обител. Ние все още не можем да стигнем там…

По стоплените и огрени от слънцето пасища цъфтяха жълти цветя.

— Искрички-каза Джаспар. — Растат там, където вятърът е довял пепел от горящия Илиън, когато Ерет Акбе защищавал Вътрешните острови от Господаря на огъня. — Той духна едно прецъфтяло цветче и семената му се отделиха и се издигнаха с вятъра, проблясвайки на слънцето като огнени искри.

Следвайки пътеката, те заобиколиха подножието на една огромна зелена могила, обла и без дървета. Това беше могилата, която Гед бе видял от кораба при навлизането му в омагьосаните води на Роук. На склона Джаспар спря и каза:

— У нас в Хавнър съм слушал много за гонтското магьосничество и винаги само хвалебствени слова, така че отдавна ми се ще да се запозная с него. Ето ни сега един човек от Гонт. Още повече че се намираме на склоновете на Роукската могила, чиито корени се спускат чак до центъра на земята. Тук всички заклинания действуват много силно. Направи някой трик, Ястребе. Покажи ни какво можеш.

Объркан и изненадан, Гед не отговори нищо. — По-късно, Джаспар — рече Веч простичко. — Остави го на мира.

— Той има или умение, или сила, иначе вратарят не би го пуснал да влезе. Защо да не я покаже сега? Нали, Ястребе?

— И умение имам, и сила — отвърна Гед. — Покажи ми какво имаш предвид!

— Илюзии, разбира се, трикове, игри на образи. Ето виж!

Джаспар вдигна пръст, изговори няколко странни думи и там, където пръстът му сочеше склона, сред зелената трева рукна струйка вода. Тя се увеличи и се превърна в бликащ поток, който се втурна надолу по хълма. Гед потопи ръка в потока — мокър, пийна от него — хладен. Ала въпреки това не можеше да утоли ничия жажда, тъй като беше само илюзия. С друга дума Джаспар спря водата и тревата отново се полюшна на слънцето, суха.

— Твой ред е, Веч — каза той с хладната си усмивка. Веч се почеса по главата начумерено, но взе шепа пръст в ръка и занарежда някакъв припев. Моделирайки я с тънките си пръсти, той й придаваше форма, мачкаше я, галеше я — докато неочаквано тя се превърна в мъничко същество, прилично на земна пчела или власата муха, което литна с жужене над Роукската могила и изчезна.

Съкрушен, Гед стоеше с широко отворени очи. Нима знаеше нещо друго освен селски магии — заклинания за викане на кози, за лекуване на брадавици, за преместване на тежки товари или поправяне на гърнета?