Урсула Гуин - Най-далечният бряг

В гласа му имаше неизразима нежност. Арен се сви на носа на лодката и сънят го налегна на часа. Дочу как жрецът подхвана тихо, почти шепнешком една песен и думите й бяха не на хардийски, а на езика на Сътворението. И когато най-сетне започваше да разбира и да си спомня смисъла на думите, тъкмо преди да ги проумее, той потъна в дълбок сън.

Жрецът мълчаливо прибра хляба и рибата, огледа въжетата, подреди всичко в лодката, после хвана насочващото въже на платното и като седна на задната пейка за гребеца, извика магически вятър. Неизтощима, „Взор“ полетя на север подобно стрела над морето.

Той се загледа в Арен. Спящото лице на момчето бе озарено в златисточервено от продължителния залез, буйната му коса беше разпиляна от вятъра. Меките спокойни черти на принца, който седеше до водоскока на Големия дом само преди няколко месеца, бяха изчезнали. Лицето му сега бе изпито, по-сурово, много по-силно. Но не по-малко красиво.

„Не намерих никой да ме последва по моя път — изрече на глас Върховният жрец Гед към спящото момче или вятъра. — Никой; само теб. А и ти трябва да вървиш по своя път, не по моя. Ала нека твоето царуване бъде донякъде и мое. Понеже те познах пръв! Аз пръв те познах! И бъдните дни ще ми признаят това повече от всичко, което съм постигнал с магическото си изкуство… Ако има бъдни дни. Защото преди туй ние двамата с теб трябва да застанем в точката на Равновесие, в опорната точка на въртенето на света. И ако падна аз, ще паднеш и ти, и всичко останало… За кратко, само за кратко. Никоя тъма не е вечна. Дори и в мрака, дори и в мрака има звезди… O, как бих желал да зърна коронования в Хавнър, да видя как слънцето блести върху Кулата на меча и върху пръстена, който донесохме с Тенар от Атуан, от мрачните Гробници, за тебе, който още не си бил роден!“

Той се засмя, обърна се на север и си каза на прост език: „Едно козарче да възцари наследника на Моред на неговия трон? Никога ли не ще ми дойде умът?“

После, с насочващото въже в ръка и с поглед в опънатото платно, което се червенееше на последните лъчи от запад, Гед отново тихо заговори: „Не ще бъда в Хавнър, нито в Роук. Време е да се простя с могъществото си. Да оставя старите играчки и да продължа нататък. Време е да се завърна у дома. Да видя Тенар. Да видя Оджиън, преди да умре, и да говоря с него за последен път там, в къщичката сред урвите на Ри Алби. Копнея да бродя из планините, из планините на Гонт и из горите през есента, когато листата са пъстроцветни. Няма друго царство като царството на горите. Време е да се завърна, да се завърна в мълчанието, в самотата. И там може би най-сетне ще науча онова, което с никое действие и с никоя сила не може да се познае; онова, което още не съм научил.“

Западът лумна цял в луди и величествени червени езици, морето пурпурно засия, а платното стана алено като кръв. После тихо падна нощта. През тази нощ момчето спа, докато мъжът будуваше, неизменно взрян в мрака напред. Нямаше никакви звезди.

Щом се събуди на сутринта, Арен зърна бреговете на Селидор, мрачни и ниски в синевата на запад.

В двореца на Берила се пазеха стари карти от кралско време, когато търговци и пътешественици са се отправяли на далечни плавания от Вътрешните земи и Разливите са били добре познати. Върху две стени в тронната зала на принца бе изработена огромна мозайка с картата на Севера и Запада, като над самия трон в златно и сиво се очертаваше Енлад. Сега пред очите на Арен мислено изпъкваше тази гледка, съзерцавана хиляди пъти през детството. На север от Енлад бе Оскил, на запад — Ебоскил, а пък на юг — Семел и Палн. И там Вътрешните земи свършваха и оставаше само бледата синьо-зелена мозайка на пустото море, осеяна на места с дребни фигурки на делфини или китове. Накрая, в ъгъла, свързващ северната и западната стена, се намираше Нарвидуен, а отвъд него личаха три по-малки острова, После отново пусто море до самия ръб на стената, където беше Селидор, и по-нататък — нищо.

Спомняше си го ярко, витите му очертания и огромния залив в сърцето му с тесен процеп на изток. Те не достигнаха чак толкоз на север, ами се насочиха към едно дълбоко врязано заливче в най-южния край на острова и там слязоха на брега, докато слънцето бе още ниско в утринната мъгла.

Така приключи големият им пробег от рейда на Балатран до западния остров. Тишината на земята им се струваше странна, когато закотвиха „Взор“ и след толкова време стъпиха на суша.

Гед изкачи ниска дюна, чиято корона беше надвиснала над стръмния склон, задържана от силните корени на тревата по върха. Щом стигна най-горе, той се огледа на север и запад. Арен спря до лодката да обуе обувките си, които не бе носил от дълго време, извади от сандъчето меча си и го препаса, този път без да се пита дали трябва да го стори. Сетне се изкачи пред Гед, за да погледа сушата.