Урсула Гуин: Най-далечният бряг

— Тази вечер трябва да се съберем — каза Върховният жрец. — Аз ще отида при Повелителя на градежа. И ще известя Куремкармерук да остави веднъж своите свитъци и да даде почивка на учениците си, за да дойде, макар и не телом, при нас. Ще се погрижиш ли за останалите?

— Да — отвърна Повелителят на вратата усмихнат и изчезна. Изчезна и Върховният жрец и само водоскокът продължи да си говори ведро и неуморно в слънчевата светлина на ранната пролет.

Някъде на запад от Големия дом на Роук и понякога южно от него обикновено се вижда неприкосновената Горска обител. Тя не е означена на картите и няма път към нея освен за онези, които го знаят.Но дори новопосветените и хората от града и стопанствата наоколо могат да я съзрат — макар и винаги някак си в далечината: гора с високи дървета, чиито зелени листа имат златни оттенъци даже през пролетта. Всички — новопосветените, градските и селските люде — смятат, че Горската обител се мести по някакъв мистичен начин. Те обаче грешат, защото Горската обител не се движи. Нейните корени са корените на битието. А се движи всичко останало.

Гед пое из полята извън Големия дом. Беше пладне и той свали белия си плащ. Един стопанин, който ореше земята по склона, вдигна ръка за поздрав и Гед му отвърна по същия начин. Малки птички се разлетяха във въздуха и зачуруликаха. Искричето току-що бе цъфнало в незасетите угари и край пътищата. Високо горе ястреб чертаеше обширна дъга по небето. Гед го погледна и пак вдигна ръка. Птицата се спусна стремглаво, завихрила пера, и кацна право върху китката, която Гед й протегна, като се вкопчи в нея с жълтите си нокти. Не бе ястреб, а големият сокол на Роук — ловна птица, цялата на бели и кафяви ивици. Тя се вгледа отстрани във Върховния жрец с едното си искрящо златисто око, после шумно потрака с извития си клюн и се вторачи право в него с двете си златисти очи.

— Неустрашими — изрече мъжът на езика на Сътворението, — неустрашими мой.

Огромната птица запляска с криле и впи ноктите си, вперила взор в него.

— Върви сега, братко мой, неустрашими.

Далеч оттатък склона под ясното небе земеделецът беше спрял да погледа. Веднъж през миналата есен той забеляза как Върховният жрец прие на китката си една хищна птица и в следващия миг не се съзираше вече никакъв човек, а само два ястреба, които се носеха нагоре във вятъра.

Но този път земеделецът ги видя да се разделят: птицата пое към висините, човекът продължи пътя си из калните поля.

Той стигна пътеката, извеждаща към неприкосновената Горска обител — пътека, която минаваше винаги пряко и направо, независимо как времето и светът се накланяха спрямо нея, — и следвайки я, скоро се скри в сянката на дърветата.

Някои от тях бяха просто необхватни. Като ги гледаше, човек би могъл най-сетне да повярва, че Горската обител е вечно неподвижна: приличаха на крепостни кули от памтивека, посивели от годините, с чудовищни коренища. Те бяха най-древните, някои вече с оредели листа и изсъхнали клони. Не бяха безсмъртни. Сред гигантите растяха млади фиданки, високи и буйни, със светли корони.

Почвата под дърветата бе мека, обогатена от изгнилата шума на безброй години. В нея растяха папрати и храсталаци, но никакво дърво от друг вид освен този, който нямаше название на хардийския език на Землемория. Въздухът изпод клоните дъхаше на пръст и свежест и беше с вкус на жива изворна вода.

На горска полянка, образувана преди години, когато тук се бе повалило едно огромно дърво, Гед срещна Повелителя на градежа. Той живееше в Горската обител и рядко, почти никога не излизаше от нея. Косата му жълтееше като масло. Не беше от Архипелага. След като бе съединен отново пръстенът на Ерет-Акбе, дивите каргадски племена прекратиха своите набези и сключиха мир и някои търговски сделки с Вътрешните земи. Те не бяха дружелюбен народ и се държаха настрана. Обаче от време на време се случваше някой млад воин или син на търговец да дойде на своя глава, воден от любов към приключенията или от копнеж да овладее изкуството на магията. Такъв беше преди десет години и Повелителят на градежа — млад дивак от Карего-Ат, препасал сабя и окичен с червени пера; той бе пристигнал една дъждовна утрин в Роук и бе заявил безпрекословно и на оскъден хардийски пред Повелителя на вратата:

— Аз дошъл да учи.

И ето го сега в зелено-златистата светлина под дърветата — висок, светъл мъж, с дълга руса коса и особени зелени очи — Повелителят на градежа на цяла Землемория.