Урсула Гуин - Най-далечният бряг

Той бе доста мълчалив човек, макар и изключително добронамерен. Арен не го дразнеше със своята неумелост. Държеше се приятелски. По-добър спътник не би могъл да се намери, рече си Арен. Но често потъваше в мислите си, мълчеше часове наред и когато в такива мигове се налагаше да каже нещо, гласът му бе суров, а погледът му се втренчваше отвъд принца. Това не намаляваше любовта на момчето, ала не му харесваше. У него имаше нещо страшно. Може би Ястреба го усещаше, защото в тази мъглива нощ, недалеч от бреговете на Уотхорт, започна малко колебливо да разказва на Арен за себе си.

— Не ми се ще утре отново да се впускам сред хората — подзе той. — Преструвам се, че съм свободен… Че нищо нередно няма в света. Че не съм Върховен жрец, нито дори магьосник. Че съм Хок от Темир, без отговорности и привилегии, без задължения към никого и към нищо…

Той спря и след известно време продължи:

— Опитай се да избереш внимателно, Арен, щом дойде часът на Големия избор. Когато бях млад, наложи ми се да избирам между живот, в който да бъда, и живот, в който да действам. Аз се хвърлих на втория като пъстърва на муха. Но всяко действие, което извършваш, всяко деяние те обвързва със своите последици и те кара да действаш отново и отново. Тогава много рядко уцелваш време и място като това сега, между две действия, когато можеш да спреш и просто да бъдеш. Или да се запиташ кой в края на краищата си ти.

„Как може такъв човек — мислеше Арен — да се съмнява кой е и какъв е?“ Бе вярвал, че подобни колебания са привилегия на младите, които още нищо не са постигнали.

Те се олюляваха в огромния хладен мрак.

— Ето, затова обичам морето — чу се гласът на Ястреба в тъмата.

Арен го разбираше. Обаче собствените му мисли го носеха напред, както през трите дни и нощи досега, към онова, което търсеха, към целта на тяхното плаване. И понеже другарят му бе настроен за разговор, накрая той запита:

— Мислиш ли, че ще намерим това, което дирим, в град Хорт?

Ястреба поклати глава — може би искаше да каже „Не“ или че не знае.

— Дали то е някакъв мор, чума, която се разпространява от място на място, поразявайки реколтата, стадата и човешкия дух?

— Морът е разклащане на върховното Равновесие, на самата Хармония. Сега е по-друго. От него вони на зло. Ние можем да страдаме, докато Хармонията се възстанови, но не губим надежда, не се поставяме над изкуството, не забравяме думите на Творението. В природата няма нищо неестествено. В сегашния случай се извършва не възстановяване на Хармонията, а нарушаването й. Има само едно създание, което може да стори това.

— Някой човек ли? — попита Арен колебливо.

— Ние, хората.

— По какъв начин?

— С желанието си за живот на всяка цена.

— За живот? Но нима е грешно да желаеш да живееш?

— Не. Ала когато се домогваме до власт над живота — да имаме безкрайно богатство, безметежна сигурност, безсмъртие, — тогава желанието се превръща в алчност. И ако към тая алчност се добави и познание, тогава пък се явява злото. Нарушава се Хармонията на света и разрухата накланя везните.

Арен размишлява над това известно време и сетне попита:

— Значи ти смяташ, че този, когото търсим, е човек?

— Да, точно така. Човек и магьосник.

— Но според онова, което зная от татко и от учителите си, аз мислех, че върховните изкуства на магията са зависими от Равновесието, от Хармонията на нещата и затуй не могат да бъдат използвани за зло.

— Това е спорно мнение — каза Ястреба някак горчиво. — Безгранични са основанията на магьосниците… Всеки край на Землемория познава баятели, които правят нечисти заклинания, чародейци, които впрягат уменията си, за да натрупат богатство. Ала има и други. Господарят на огъня, който искаше да унищожи мрака и да спре слънцето в зенита му, беше велик жрец: даже Ерет-Акбе едва ли би го надминал. Друг такъв бе Врагът на Моред. Когато той се появи, цели градове коленичиха в краката му, войски се сражаваха за него. Заклинанието, което направи срещу Моред, беше толкова могъщо, че и гибелта му не го прекрати, остров Солея потъна в морето и всичко върху него погина. Това са били мъже, у които огромната сила и знание са служили на волята на злото и то се е подхранвало от тях. Не зная дали магическото изкуство, което преследва по-добра цел, е винаги по-силно. Но да се надяваме.

Има нещо потискащо в туй да се осланяш на надеждата, когато се нуждаеш от сигурност. Арен съзнаваше, че не желае да се задържи на тоя хладен предел. След известно време той каза: