Урсула Гуин - Техану

Пристигнаха и други кораби с пратеници на краля. Някои от тях бяха непознати за обикновените жители на Гонт — шерифи, натоварени да докладват за управлението; мирови съдии, които да чуят жалбите и проблемите на хората; данъчни инспектори и служители; благородници, дошли на посещение при по-дребните господари, за да ги призоват учтиво за вярност към Хавнърската корона. Тук-таме се мяркаха и магьосници. Те не вършеха нищо особено и говореха още по-малко.

— Все пак ми се струва, че са тръгнали да търсят друг Върховен жрец — рече Тенар.

— Или да следят за злоупотреби с магическите сили — предположи Ястреба. — Има нещо, дето не е наред.

Тенар тъкмо се канеше да възкликне: „Ами да отидат тогава в господарския дом на Ри Алби!“, когато езикът й се заплете. „Какво ли исках да кажа? — запита се тя. — Дали историята за… Започвам да забравям. Наистина, какво ли исках да кажа на Гед? А, да, че трябва да поправим вратата на долната кошара, преди да са избягали овцете.“

Все се намираше по нещо около фермата, което да я улиса. „Никога не ти е едно до главата“ — както бе забелязал Оджиън. Дори при помощта на Ястреба цялото й съзнание пак беше ангажирано с фермерски грижи. Гед й помагаше в домакинството за разлика от Флинт, но Флинт бе познавал фермата по-добре. Гед усвояваше бързо, ала много неща не знаеше. Работеха усилено и вече им оставаше по-малко време за разговори. В края на деня вечеряха заедно, лягаха си заедно и заспиваха. Призори отново започваха работа и тъй всеки делник. Като вода в колелото на мелница, което се пълни и празни, дните изтичаха един след друг…

— Здравей, майко!

На дворната порта стоеше слаб, млад човек. Вдовицата сметна, че това е най-големият син на Ларк, и попита:

— Какво те води насам, момчето ми?

После се извърна да го погледне — така, застанала насред пиукащите пиленца и важно пристъпващите гъски.

— Спарк! — викна тя и се втурна към него. Домашните птици се разбягаха.

— Хайде, хайде, стига! — каза той. Тенар го прегърна и го потупа по бузите. Момъкът влезе и се настани на масата.

— Ял ли си? Виждал ли си Апъл?

— Бих хапнал.

Тя затършува из пълния долап.

— На кой кораб пътуват? Още ли си на „Чайката“?

— Не. — Мълчание. — Корабът ми бе разбит.

Тенар се обърна ужасена:

— Корабокрушение ли е станало?

— Не — отвърна Спарк и се подсмихна. — Разбиха му екипажа. Хората на краля изловиха доста народ.

— Но… нали не е пиратски кораб?

— Не.

— Тогава защо?

— Казват, че капитанът бил прекарвал контрабандни стоки — обясни той без особено желание.

Беше много отслабнал, изглеждаше остарял, загорял, с права коса и удължено, тясно лице като на Флинт, ала още по-тясно и сурово.

— Къде е татко? — попита Спарк. Вдовицата застина.

— Значи не си се отбивал при сестра си?

— Не — рече той с безразличие.

— Флинт умря преди три години. От удар. По пътеката от овчите кошари насам. Клиърбрук го намери…

Настъпи мълчание. Изглежда, морякът не знаеше или нямаше какво да каже.

Тя му поднесе храна. Той се нахвърли върху нея с такъв апетит, че Тенар веднага му сипа още.

— Кога си ял за последен път?

Спарк сви рамене и продължи да дъвче. Майка му седна отсреща до масата. Късната пролетна светлина струеше през ниското прозорче и огряваше пиринчената решетка пред огнището. Най-после отмести чинията настрани:

— И кой поддържа фермата?

— Какво значение има, сине? — запита нежно, но сдържано Тенар.

— Тя е моя — отвърна той по същия начин. След минута жената стана да измие съдовете му.

— Да, така е.

— Ти можеш да останеш, разбира се — каза Спарк някак неловко. Може би се опитваше да се шегува, обаче не му се удаваше. — Старият Клиърбрук още ли е тука?

— Всички са налице. Има също и един мъж на име Хоук и едно дете, за което се грижа. Живеят в къщата. Ще трябва да спиш на тавана. — Тя го погледна: — Значи оставаш?

— Ще видим.

Така и Флинт бе отвръщал на всичките й въпроси през тези двайсет години — нито с „да“, нито с „не“. Отричаше й правото да пита и по тоя начин си запазваше свободата, основана на нейното невежество. „Жалка, ограничена свобода“ — помисли си Тенар.

— Бедното ми момче. Екипажът разбит, баща му умрял, а у дома непознати — и всичко туй ти се струпа наведнъж. Ще ти трябва време, за да свикнеш. Съжалявам, сине. Но се радвам, че си тук. Колко съм те мислила — там, сред моретата, в бури и зими.

Момъкът нищо не каза. Нямаше нито какво да даде, нито какво да получи. Блъсна стола назад и тъкмо се канеше да стане, когато влезе Теру. Зяпна я изумен и остана тъй, полуизправен: