Урсула Гуин - Техану

— Заключи вратата — рече Гед и тя я заключи.

— В шкафа има чаршафи.

Той измъкна един, накъса го и превърза мъжа през гръдния кош и корема. Три-четири от остриетата на вилата се бяха забили в него с всичка сила и от дупките бликаше кръв, докато Гед се занимаваше с бинтовете.

— Какво правиш тук? С тях ли дойде?

— Да, без да ме усетят. Какво друго можех да сторя, Тенар?

Той пусна тялото на непознатия и то се свлече на пода. Седна, дишайки тежко, и избърса лице с опакото на окървавената си ръка,

— Струва ми се, че съм го убил — повтори Ястреба.

— Възможно е.

Тенар гледаше как яркочервените петна бавно плъзват по превръзките, плътно увити около плоските космати гърди и корема на мъжа. Изправи се и се олюля. Виеше й се свят.

— Приближи се до огъня — каза тя. — Сигурно умираш от студ.

Не знаеше как е успяла да го познае в тъмното. Навярно по гласа. Той носеше огромен зимен пастирски ямурлук от стригана вълна, обърнат с кожата навън, и пастирска гугла, смъкната ниско над очите. Лицето му бе сбръчкано и остаряло, косата — дълга, с металносив цвят. От нето идеше дъх на дим, скреж и кошара. Трепереше. Цялото му тяло се тресеше.

— Върви до огъня — подкани го тя пак. — Сложи дърва.

Гостът така и направи. Тенар напълни котлето, сетне го окачи на желязната кука над пламъците.

Полата й беше опръскана с кръв. Вдовицата взе едно парче платно, за да я почисти със студена вода. Подаде парчето и на Гед да си избърше ръцете от кървавите петна.

— Как стана тъй, че ти дойде с тях, без да те усетят?

— Бях тръгнал да слизам от планината. Надолу по пътя от изворите на Кахеда. — Говореше глухо, сякаш дъхът не му стигаше, а от треперенето думите му се сливаха. — Дочух, че зад мене вървят някакви мъже, и се отдръпнах от пътеката в гората. Нямах желание да разговарям с никого. Пък и, кой знае защо, нещо у тези хора ме накара да изпитам страх.

Тя кимна нетърпеливо и седна срещу него от другата страна на огнището. Наведе се напред да го чува, здраво стиснала ръце на скута си. Полата върху краката й мокрееше.

— Както минаваха, долових да споменават Оукската ферма. Затова и тръгнах след тях. Единият приказваше нещо. За Теру.

— И какво рече?

Той помисли малко и продължи:

— Че ще си я върне обратно. Щял да й даде да разбере. А на тебе да отмъсти, задето си я откраднала. Каза… — Гед млъкна.

— Че и на мен ще ми даде да разбера?

— Из целия път си говореха. И все за това.

— Този не е Хенди — посочи тя с глава мъжа на пода. — Дали е…

— Каза, че била негова — Ястреба също погледна непознатия и се обърна към огъня. — Умира. Трябва да му се помогне.

— Няма да умре — промълви Тенар. — Ще изпратя на сутринта да повикат Айви. Другите може да са още на двора. Колко са?

— Двама.

— Ако ще мре, да мре: ако ще живее, да живее. Никой от нас няма да ходи навън.

Изведнъж скочи в пристъп на страх:

— Внесе ли вилата, Гед?

Той й я показа. Стоеше облегната на стената. Четирите й дълги зъба просветваха.

Тя се върна на мястото си до огнището, но цялата се тресеше, треперейки от главата до петите. Ястреба протегна ръка над огъня и хвана нейната:

— Успокой се.

— Ами ако още са вън?

— Избягаха.

— Обаче могат да се върнат.

— Нали сме двама на двама? Пък и вилата е тук.

Тя снижи глас и направо ужасена прошепна:

— Овощарската ножица и косата са под навеса в плевника.

Гед поклати глава:

— Избягали са. Като те видяха на вратата… И него…

— После какво се случи?

— Той се нахвърли върху мене и аз му отвърнах.

— Искам да кажа — преди, по пътя?

— Докато вървяха, им стана студено. А и заваля. Измръзнаха и им хрумна да свърнат насам. Първо беше само онзи, дето говореше за детето и че ще ти даде… ще ти даде да разбереш.

Гърлото му пресъхна.

— Жаден съм — каза Гед.

— Аз също. Котлето не е завряло още. И по-нататък?

Той си пое дъх и се опита да разказва последователно:

— Другите двама не надаваха много ухо. Сигурно и преди бяха чували всичко това. Бързаха да стигнат по-скоро до Валмаут. Изглежда, някой ги гонеше. Бяха като подгонени. Но нали хвана студ, а и онзи все приказваше за Оукската ферма, та единият, с кожена шапка, рече:

— Защо пък да не идем и да прекараме нощта с…

— С вдовицата, така ли?

Ястреба скри лице в ръцете си. Тя го чакаше да продължи.

Гостът се взря в огъня и с равен глас заразказва отново:

— В тоя момент ги загубих от погледа си. Пътят излезе на равно в полето и аз вече не можех да ги следвам, както преди — да вървя през гората точно зад тях. През полето трябваше да се държа много встрани така че да не ме виждат. Не знам тукашните места. Само пътя. Страх ме беше, че ако тръгна направо, ще се загубя и няма да намеря къщата. А и бе почнало да се стъмва. Струваше ми се, че може да не позная твоята къща, да я подмина. Върнах се пак на пътя и налетях на тях. Бяха ме видели и решили да почакат, докато падне мрак, та да са уверени, че никой повече няма да мине. Останаха да чакат в плевника, а аз — отвън. Само една стена ни делеше.