Урсула Гуин - Техану

Излязоха на дълго сечище, заслонено от високи, обрасли с трева склонове и изпъкнали скали, където вдовицата се почувства някак неспокойна. Щом свърнаха след завоя, видяха тъмносиния залив под себе си и в него, между Аркадните скали — красив кораб с опънати платна. Миналия път Тенар се бе страхувала от един такъв кораб, но не и сега. Искаше й се да хукне надолу да го посрещне.

Обаче не можеше. Трябваше да върви с крачката на Теру. Тя вече ходеше по-бързо, отколкото преди два месеца, пък и нанадолнището ги улесняваше. Ала корабът се движеше още по-бързо. Магически вятър духаше в платната му. Носеше се леко като лебед към залива. Преди Тенар и Теру да изминат и половината път до следващия голям завой, той вече бе влязъл в пристанището.

Странни изглеждаха градовете на Тенар. Тя не беше живяла в тях. Виждала бе Хавнър, най-големия град на Землемория, само веднъж, и то за малко. Когато преди години двамата с Гед пристигнаха в пристанище Гонт, не се отбиха из улиците, ами тръгнаха право нагоре към Откоса. Другият град, който познаваше, бе Валмаут. Дъщеря й живееше там. Туй беше сънлив, слънчев пристанищен градец, за който най-голямото събитие бе появата на някой търговски кораб от Андрадите, а повечето разговори на местните жители се въртяха вечно около сушената риба.

Слънцето се издигаше все още високо над морето на запад, когато тя и детето стигнаха улиците на Гонтийското пристанище. Тези петнадесет мили Теру измина, без нито веднъж да се оплаче или да спре от изнемога, макар че сигурно беше много уморена. Тенар също капна след безсънната нощ и тревогите, които изживя. Пък и книгите на Оджиън бяха доста тежки. Насред пътя ги премести във вързопа, който носеше на гръб, а храната и дрехите сложи в торбата за вълна. Това я облекчи, но само донякъде. Най-сетне се дотътриха до първите къщи край градската порта, където пътят минаваше между статуите на два каменни дракона и се превръщаше в улица. Пазачът пред портата ги стрелна с поглед. Теру скри своето изгорено лице в рамото и пъхна изгорената си ръка под престилката на рокличката.

— За някоя къща в града ли сте тръгнали, госпожо? — попита мъжът, като все надничаше към Теру.

Тенар не знаеше какво да отговори. Не й беше известно, че на градските врати стоят пазачи. Тя нямаше с какво да си плати нито пътната такса, нито престоя в странноприемница. Не познаваше жива душа в пристанищния град Гонт освен, както й хрумна в момента, магьосника, който дойде на погребението на Оджиън. Как ли се казваше? Ех, не можеше да си спомни името му. Стоеше досущ като Хедър, със зяпнала уста.

— Хайде, вървете — рече пазачът с досада и им обърна гръб.

Искаше й се да попита как да намери крайбрежния път за Валмаут на юг покрай носовете, ала не посмя да буди интереса му отново, за да не вземе да реши, че е скитница или магьосница — изобщо нещо, което каменните дракони не биваше да пуснат в Гонтийското пристанище. И така, минаха между статуите — Теру повдигна леко главица да ги види и закрачи напред по калдъръма, все по-удивена, озадачена и объркана. Тенар нямаше впечатлението, че им е попречено да влязат в пристанището. Тук имаше всичко. Високи каменни постройки, каруци, товарни коли, файтони, едър рогат добитък, магарета, пазарища, магазини и тълпи от хора, хора, хора — колкото повече навлизаха в града, толкова повече бяха хората. Теру се държеше здраво за ръката на вдовицата и боязливо крачеше, скрила лице в косите си. Тенар също здраво я държеше за ръка.

Не виждаше възможност да отседнат тука и не им оставаше нищо друго, освен да се отправят на юг и да вървят, докато падне нощта — която беше вече близо, — с надеждата да преспят в гората, Тенар се спря на една едра жена в широка бяла престилка, спускаща кепенците на отсрещния магазин, и пресече улицата, решена да я попита кой път води към Валмаут. Жената изглеждаше симпатична, със сериозно червендалесто лице. Но докато Тенар събираше кураж да я заговори, Теру силно стисна ръката й, сякаш се опитваше да се скрие в нея. Вдовицата вдигна очи и видя мъжа с кожената шапка да върви точно насреща им по улицата. Той ги забеляза в същия миг и се спря. Тенар буквално повлече детето.

— Бързо ела! — каза тя и мина право покрай мъжа. След като го изпревари, започна да крачи още по-енергично и се спусна надолу към тъмните води, просветващи на залеза, към доковете и вълноломите в края на стръмната улица. Теру тичаше до нея, задъхана така, както подир изгарянето.

Високи мачти се олюляваха върху фона на огненожълтото небе. Със сгънати платна онзи кораб почиваше край каменния кей, до една многовеслова галера.