Урсула Гуин - Техану

— Някакъв мъж с кожена шапка — отвърна Тенар. — Млад, добре сложен мъж. Със скъсан шев на рамото. Мярвала ли си го?

Мос поклати глава:

— Наеха го в имението за сенокоса.

— Нали съм ти споменавала, че тя — Тенар се огледа наоколо — е била с една жена и двама мъже? Той е единият от тях.

— Искаш да кажеш един от тези, дето…

— Да.

Леля Мос застина като дървена статуя на старица.

— Не разбирам — промълви накрая тя. — Смятах, че познавам хората, ала съм се лъгала. Защо… защо ще идва… да я види ли?

— Ако той е бащата, може би идва да предяви претенциите си.

— Да предявява претенции ли?

— Теру му принадлежи.

Вдовицата говореше безизразно, загледана във върховете на Гонтийската планина.

— Но си мисля, че не е бащата. Другият е. Който дойде да каже на приятелката ми, че детето „се е изгорило“.

Мос стоеше все така объркана, все така уплашена от собствените си магии и видения, от ожесточението на Тенар, от близостта на ужасяващото зло. Поклати безутешно глава:

— Не разбирам. Все си мислех, че съм достатъчно схватлива. Как е възможно да се върне?

— За да се храни — каза Тенар. — Да се храни. Няма повече да я оставя сама. Ала утре, Мос, ще те помоля да я пазиш тук за около час рано сутринта. Ще го сториш ли, докато аз отида до господарския дом?

— Да, естествено, миличка. Мога да й направя заклинание за укриване, ако искаш. Но… но онези са там, големците от града на краля…

— И какво от това? Нека да погледат как живеят обикновените хора — рече Тенар и Мос отново се отдръпна, сякаш вятърът бе довял огнени искри насреща й.

Събираха сено в ливадите на господаря, проснати на склона в ярките сенки на утринта, Трима от косачите бяха жени, единият беше момче, доколкото можеше да види Тенар от разстояние, а другият бе изгърбен и с побелели коси. Тя приближи до окосените редове и попита една от жените за човека с кожената шапка.

— Оня от Валмаут ли? — каза косачката. — Нямам представа къде се е дянал.

Дойдоха и другите от реда, доволни, че ще си направят малка почивка, Никой не знаеше къде е мъжът от Средната долина и защо не е дошъл на работа с тях.

— От тези е, дето не се задържат — обясни белокосият. — Не могат да си намерят място. Познаваш ли го, госпожо?

— Случайно — каза Тенар. — Навъртал се е около дома ми — уплашил детето. Не зная дори името му.

— Нарича се Хенди — вметна момчето. Другите стояха и гледаха отстрани, ала не отрониха нито дума. Вече се досещаха коя трябва да беше тя — каргадската жена в къщата на стария магьосник. Те бяха наети под аренда от господаря на Ри Алби, отнасяха се с подозрителност към селяните и не искаха да си имат нищо общо с Оджиън. Наточиха косите си, обърнаха се, разпиляха се отново и се заловиха със своята работа. Тенар заслиза обратно от ливадата на хълма, мина покрай редица орехови дървета и стигна до пътя.

Там стоеше и чакаше някакъв мъж. Сърцето й се обърна. Тя закрачи насреща му.

Беше Аспен, магьосникът от имението. Бе застанал елегантно облегнат върху дългия си боров жезъл в сянката на едно крайпътно дърво. Когато жената излезе на пътя, той я попита:

— Работа ли търсиш?

— Не.

— Господарят ми има нужда от работници на полето. Горещините минават и сеното трябва да се прибере.

Пред Гоха, вдовицата на Флинт, подобни слова бяха уместни и тя отвърна най-учтиво:

— Вашето умение несъмнено ще може да отклони дъжда, додето цялото сено бъде прибрано от ливадите.

Той обаче знаеше, че това е жената, на която Оджиън преди смъртта си бе поверил истинското си име, а щом го знаеше, то думите му можеха да бъдат само обида и съзнателно лицемерие и да означават явно предизвикателство. Вдовицата тъкмо се канеше да го попита къде е Хенди, но вместо туй каза:

— Дошла съм да предупредя надзирателя, че един от хората, които сте наели за сенокоса, беше известен в моето село като крадец и още по-лошо, тъй че е по-добре да не се подвизава наоколо. Ала явно се е махнал сам.

Тенар преспокойно гледаше Аспен право в очите, докато магьосникът надмогна себе си да й отвърне:

— Не познавам хората тук.

Онази сутрин подир смъртта на Оджиън тя го бе сметнала за млад човек, висок, красив мъж със сиво наметало и сребрист жезъл. Сега не й се струваше толкова млад, както тогава, А може и да беше такъв, но видът му бе съсипан и изморен. Тоя път и погледът, и гласът му изразяваха откровена неприязън и Тенар му отвърна в стила на Гоха:

— Разбира се, простете, господарю.