Урсула Гуин - Техану

— А не ги ли е оставил на някого?

— Най-вероятно би ги оставил на тебе.

Ястреба нищо не отвърна.

— Ти бе последният му чирак, негова гордост и приятел. Никога не го е казвал, но естествено е да дойдат при тебе.

— Ами аз какво ще правя с тях?

Тенар го изгледа в мрака. Западното прозорче хвърляше слаба светлина. Мрачният, безмилостен, необясним гняв в гласа му предизвика собствения й гняв:

— Мене ли питаш ти, Върховният жрец? Защо ме изкарваш по-глупава, Гед, отколкото съм? Тогава той се изправи. Гласът му трепереше:

— Но не виждаш ли… не можеш ли да видиш… че с всичко това е свършено… няма го!

Тя остана втрещена, опитваше се да разгледа лицето му.

— Аз нямам никаква сила. Нищо. Отдадох я, изчерпах я — цялата. За да затворя… За да… Е, няма я, свърши се.

Вдовицата се опита да отрече онова, което той казваше, обаче не можеше.

— Както се излива вода — промълви Гед, — чаша вода в пясъка. В пресъхналата земя. Тъкмо туй трябваше да направя аз. Но сега няма от какво да пия. А какво значение има, какво можеше да промени една чаша вода в пустинята? Нима пустинята изчезна?… Ах! Чуй ме! Така ми шепнеше тя иззад тази врата: „Чуй ме! Чуй ме!“ И аз отидох в мъртвата земя, когато бях млад. Там я срещнах, слях се с нея, ожених се за своята смърт. Тя ми даде живот. Даде ми вода, водата на живота. Тя бе извор, ручей, руйна, щедра. Ала изворите там не текат. Всичко, което накрая ми остана, беше чаша вода и аз трябваше да я излея в пясъка, коритото на пресъхналата река, върху скалите в тъмнината. И тъй, силата е изчерпана. Свърши. Няма я.

Тенар бе чувала достатъчно от Оджиън и самия Гед, за да се досети за каква земя говори той и въпреки че използваше образи, те не замаскираха истината, а бяха самата истина, както я беше узнал. Знаеше също, че трябва да отрече онова, което казваше магьосникът, независимо дали бе вярно.

— Ти не си оставяш никакво време, Гед — рече тя. — Тежко е завръщането от смъртта, дори и на крилете на дракона. Нужно ти е време. Време и спокойствие, мълчание и тишина. Ранен си и трябва да се лекуваш.

Той дълго не отговори, застанал изправен там. Жената си мислеше, че е казала каквото трябва, за да го успокои. Но Гед най-сетне промълви:

— Като детето ли?

Беше сякаш пробождане с нож, толкова остър, че не усети как се заби в тялото и.

— Не разбирам защо си взела Теру — продължи той със същия тих, равен глас, — като знаеш, че не може да се излекува. Като знаеш що за живот я очаква. Предполагам, че е заслуга на времето, което изживяхме — една тъмна епоха, епоха на разруха, едно свършено време. Сигурно си я взела, както и аз отидох да се срещна с моя враг — защото не си можела да сториш нищо друго. И така, ще трябва да влезем в новата епоха с плячката от нашата победа над злото. Ти с твоето обгорено дете, а аз без абсолютно нищо.

Гласът на отчаянието бе равен, слаб.

Тенар се обърна да погледне към магическия жезъл в тъмния ъгъл зад вратата вдясно, ала той не светеше.

Беше се стъмнило напълно — и вътре, и навън. През отворената врата надничаха няколко звезди, високи и бледи. Тя се загледа в тях. Искаше й се да разбере кои са те. Стана и опипом край масата стигна до прага. Леките облаци се бяха сгъстили и не се виждаха много звезди. Отвътре бе наблюдавала една бяла лятна звезда, която на родния й език в Атуан наричаха Техану. Не можа да разпознае другите. Не знаеше как се казва Техану тук, на хардийски, нито пък истинското й име, с което я бяха кръстили драконите. Знаеше само как би я нарекла майка й. Техану, Техану, Тенар, Тенар…

— Гед — попита тя, без да се обръща, — кой те е отгледал като дете?

Той приближи до нея и също се загледа в мъгливия хоризонт над морето, в звездите, в тъмния силует на планината пред тях.

— Никой особено — отвърна. — Майка ми е починала, когато съм бил бебе. Имах по-големи братя, но не ги помня. Помня баща ми, ковача. И сестрата на майка ми. Тя беше знахарката на Десетте елши.

— Като леля Мос — забеляза Тенар.

— По-млада. И притежаваше сила.

— Как се казваше?

Гед замълча.

— Не мога да си спомня — бавно отговори той. След малко допълни: — Тя ме научи на имената. Сокол, прелетен сокол, орел рибар, ястреб кокошар, ястреб врабчар…

— Как наричат по вашите места онази звезда? Ей там, онази бялата?

— Сърцето на Лебеда — рече жрецът, загледан в нея. — В Десетте елши я наричат Стрелата.

Ала не произнесе името й на езика на Сътворението, нито истинските имена на ястреба, сокола, орела, които му бе поверила знахарката.