Урсула Гуин - Другият вятър

Тя го изслуша напрегнато и кимна. И отвърна:

— Приятелят на Ириан. От сърце говоря на този човек. — Лицето й засия при тази мисъл.

Това трогна Лебанен.

— Съжалявам, че бяхте самотна тук, принцесо.

Тя го погледна със сияещо лице, но не отвърна нищо.

— Надявам се, че с времето… след като понаучите езика…

— Аз бързо уча — отвърна тя. А той не разбра уверение ли беше, или предупреждение.

Гледаха се в очите.

Тя възвърна царствената си осанка и му проговори официално, като в началото:

— Благодаря, че слуша мен, крал Лебанен. — Сведе глава и заслони очи в официалния знак на почит, и отново направи дълбок реверанс, при което изрече някаква фраза на каргски.

— Моля ви — промълви той. — Преведете ми какво казахте.

Тя замълча, поколеба се, помисли и накрая отвърна:

— Ваши… ваши, аа… кралчета?… синове! Синове, ваши синове, позволете им да бъдат дракони и крале на дракони. Ха?

Усмихна се лъчезарно, спусна булото над лицето си, отстъпи четири крачки, обърна се и тръгна към кърмата, стройна и с уверени стъпки. А Лебанен стоеше, сякаш снощната мълния най-сетне го беше ударила.

Последната нощ от морското пътуване беше кротка, топла и беззвездна. „Делфин“ на дълги тласъци, с леко полюшване се придвижваше на юг по гладките вълни. Беше лесно да се спи и хората спяха. А спящите сънуваха.

Елша сънуваше някакво малко животно, което дойде в тъмното и го докосна. Не можа да види какво е, а когато протегна ръка към него, то изчезна, изгуби се. Усети отново как малката му кадифена муцунка докосна дланта му. Той се понадигна и сънят му се изплъзна, но разкъсващата болка от загубата остана в сърцето му.

На нара под него Сепел сънуваше, че е в къщата си във Ферао на Палн, четеше една древна книга на познанието от Тъмното време и беше доволен от работата си; но го прекъснаха. Някой искаше да го види.

— Ще ни отнеме само миг — каза си той и отиде да поговори с онзи, който го викаше. Оказа се жена; косата й беше тъмна, проблясваше в червено, лицето й бе красиво и изпълнено с тревога.

— Пратете го при мен — промълви тя. — Ще го пратите при мен, нали?

А той помисли: „Не зная за кого ми говори, но трябва да се престоря, че знам.“ И отвърна:

— Няма да е лесно, нали знаете.

При тези негови думи тя дръпна назад ръката си и я вдигна и той видя, че държи камък, тежък камък. Стъписа се, помисли си, че иска да го хвърли по него или да го удари, присви се назад и се събуди в тъмната каюта. Остана да лежи, заслушан в дишането на другите спящи и в шепота на морето зад борда.

А в нара си от другата страна на малката каюта Оникс лежеше по гръб и се взираше в тъмното; мислеше, че очите му са отворени, мислеше, че е буден, но си мислеше също така, че много малки, тънки конци са се овързали около ръцете и краката му, около дланите и главата му, и че всички тези конци се протягат в тъмното, над земя и море, над извивката на света: и конците го придърпваха, теглеха го, тъй че самият той, както и корабът, и всичките му пътници се придърпваха леко, съвсем лекичко, към мястото, където морето пресъхваше, където корабът щеше леко да продължи по слепи пясъци. Но нищо не можеше да изрече, нито да стори, защото конците стягаха челюстите и клепачите му.

Лебанен беше слязъл в каютата, за да поспи, искаше да е свеж на заранта, когато можеше да се появи остров Роук. Спеше дълбоко, а сънищата му се рееха, променливи: висок зелен хълм над морето… една жена, която се усмихна и като вдигна ръка, му показа, че може да накара слънцето да изгрее… тъжител в съдилището му в Хавнър, от когото научи, за свой ужас и срам, че половината хора от кралството му умират от глад, заключени в стаи под къщите… дете, което му проплака: „Ела при мен!“, но той не можа да намери детето… Докато спеше, дясната му ръка стискаше здраво камъчето-амулет в кесийката на шията му.

В палубната каюта над спящите мъже жените също сънуваха. Сесеракх се изкачваше по планината, красивата пустинна планина на родния й край. Ала крачеше по запретения път, пътя на драконите. Човешки стъпки не трябваше да стъпват по този път, не трябваше дори да го прекосяват. Прахта по него беше мека и топла под босите й ходила и макар да знаеше, че не трябва да стъпва по нея, тя продължаваше, докато не вдигна очи и не разбра, че върхарите не са толкова близо, колкото си мислеше, а са черни назъбени стръмнини, които никога няма да може да изкачи. И все пак трябваше да ги изкачи.

Ириан летеше с възторг с бурния вятър, ала бурята пращаше назъбени мълнии над крилете й, свличаше я все по-надолу и надолу към облаците и докато се снишаваше все по-близо и по-близо, тя изведнъж видя, че не са облаци, а черен, нащърбен планински рид. Крилете й се оказаха стегнати на хълбоците й с въжета от мълнии и тя започна да пада.