Урсула Гуин - Дарби

Той се разсмя. Винаги се развеселяваше, когато разправяше разни истории. Представих си малкия им отряд: навъсените младежи с блеснали въодушевено очи се спускат на върволица по каменистите пътеки през прохода, слизат в света, който се простира в подножието на планините. Зад тях се издига връх Айрн — виждат го всеки път, когато извръщат очи назад — и Барик с неговите сивкави острозъбести канари, и над всичко това белоснежният исполински Карантаг.

А отпред — докъдето поглед стига — зелени тревисти хълмове — „зелени като берил“, както казваше баща ми, докато се унасяше в спомени за онези богати, но безлюдни земи.

През първия ден не срещнали никого, нито човек, нито крава или овца, само пъдпъдъци и реещ се в небето сокол. Хората от Низините оставили този пуст район като преграда между владенията си и тези на планинците. Цял ден яздила дружината, но с бавен ход, заради немощното пони на Барто. Чак в късната сутрин на следващия ден зърнали стадо овце и десетина кози из обрамчените с каменни огради хълмове, после далечна ферма и една воденица в някаква тясна речна долина. Пътеката се разширила до коларски път, после станала широк друм, който вървял между разорани ниви, и накрая пред тях изникнали димящите комини и червените покриви на град Дънет, издигнат на огрян от слънцето хълм.

Не зная как си е представял баща ми нападението — внезапен свиреп набег на воини, нахвърлящи се върху изплашените граждани, или внушаваща страх кавалкада по улиците, подсилена от заплахи и намеци за страховитите сили на отряда. Каквото и да си е мислел, когато стигнали, влезли в града, но не в галоп, не с крясъци и размахани оръжия, а спокойно, в добър боен ред. Почти незабелязано се смесили с тълпите, стадата добитък и конете и каруците, прииждащи заради пазарния ден, и скоро стигнали централния площад и пазарището, а там някой се сетил какви са и хората започнали да викат; „Планинци! Магьосници!“ Едни побягнали извън града, други се залостили в къщите, търговците се хвърлили да прибират стоката си, настъпила паника и се възцарила страшна бъркотия, преобръщали се сергии, хора и животни се оплитали в чергилата, изплашени коне подскачали и цвилели, мучали крави, а каспромантските фермери подсилвали гюрултията, като размахвали оръжия и надавали бойни викове. И тогава Канок се провикнал, но не към гражданите, а към хората си, и ги заплашил, че ако не се усмирят, той ще го направи със силата си. Накарал ги да се струпат около него и те се приближили неохотно, защото вече били награбили плячка — един бил отмъкнал копринен шал, друг бакърено котле.

— Дадох си сметка — обясни баща ми, — че започне ли битка, сме загубени. Те бяха стотици, а ние — само шепа.

Как би могъл да знае, че градът е толкова голям и многолюден? Никога не бил виждал нещо подобно.

— Знаех, че тръгнем ли да плячкосваме по къщите, ще се разделим и ще ни избият един по един. Само Тернок и аз имахме достатъчно силна дарба, за да нападаме и да се защитаваме. И какво можехме да вземем? Имаше толкова много неща — храна, дрехи, стоки, какво ли не! Как да натоварим всичко това? Къде да идем с плячката? Исках да си намеря жена, но не виждах как ще стане това в цялата тази бъркотия. Предусещах, че веднага щом се окопитят, ще се нахвърлят върху нас. Ето защо развях бяло знаме за преговори: надявах се, че знаят какво е това. Оказа се, че знаят. На прозорците на една голяма къща до пазарището се показаха неколцина мъже и също размахаха бели кърпи. И аз им извиках: „Аз съм Канок от каспромантския род и имам дарбата и силата да развалям. Сега ще видите как я прилагам“. Първо ударих една от сергиите на пазара и тя се разпадна на части. Сетне се завъртях на другата страна, за да видят добре какво правя, и поразих ъгъла на една голяма каменна къща, срещу тази, от която надзъртаха мъжете. Държах ръката си изпъната, за да могат да я видят. Къщата се разтресе и няколко големи камъка изпаднаха от зидарията сред облак хоросан. „Стига, спри!“ — развикаха се мъжете. Извърнах се към тях. Бяха готови за преговори. Попитаха ме какво искам. Рекох им: „Жени и момчета“. Те се развикаха ужасено, а останалите на площада се разкрещяха: „Не! Не! Убийте магьосниците!“ Бяха толкова много, че гласовете им се извисиха като буреносен вятър. Конят ми подскочи и изцвили — една стрела го бе забърсала по хълбока. Погледнах нагоре към прозореца, от който надничаха мъжете с белите кърпи, и забелязах лъконосец, тъкмо опъваше пак тетивата. Ударих го. Тялото му се свлече като чувал от прозореца, тупна на калдъръма и се пръсна. Видях друг човек в тълпата, навеждаше се за камък, и също го поразих. Но този път се целех само в ръката. Той изпищя, изпусна камъка и парализираната му ръка увисна безпомощно. Отново се вдигна страшна врява. „Ще ударя всеки, който помръдне!“ — извиках високо. И тълпата застина.