Урсула Гуин: Дарби

— Нашият дар е развалянето — рекох.

Той кимна. Винаги беше много внимателен с мен. Никога не съм се страхувал, че ще ми направи нещо. Да му се подчиняваш бе едновременно трудно и безкрайно приятно. Одобрението му беше най-голямата награда.

— И какво означава това?

Отвърнах, както ме беше учил:

— Това означава, че владеем силата да разваляме, да погубваме, да разрушаваме.

— Виждал ли си ме да прилагам тази сила?

— Видях те веднъж, когато строши една паница.

— Виждал ли си ме да използвам силата срещу жива твар?

— Видях веднъж как накара една върбова пръчка да омекне и да почернее.

Надявах се да спре, но бяхме далече от края на въпросите.

— Виждал ли си да я използвам срещу живо същество?

— Видях те как направи… да умре един плъх.

— И как умря? — попита баща ми с тих, поомекнал глас.

Беше през зимата. В нашия двор. Един млад плъх се бе напъхал в кацата с дъждовна вода и не можеше да издращи. Даре метачката го зърна първа. Баща ми ме повика: „Ела тук, Оррек. Стой мирно и гледай“. И аз застанах до него и гледах. Бях извил вратле, за да виждам по-добре плъха, който плуваше във водата, тя беше до средата на кацата. Баща ми се надвеси отгоре и втренчи поглед в животното. Сетне раздвижи лявата си ръка и произнесе нещо, или пък издиша рязко. Плъхчето изпищя, потръпна и продължи да се люшка на повърхността. Баща ми бръкна в кацата и го извади. Висеше неподвижно в пръстите му, безформено, и хем приличаше, хем не приличаше на мокър плъх. Гледах опашката му, мъничките зъбки и ноктите. „Пипни го, Оррек“ — нареди баща ми. Докоснах го. Телцето бе съвсем меко, лишено от кости, като натъпкано с месо черво. „Развалих го“ — рече баща ми, без да сваля очи от моите, и тогава за първи път се изплаших от тези негови очи.

— Ти го развали — отвърнах сега в конюшнята, с пресъхнала уста, изплашен от очите на баща ми.

Той кимна и каза:

— Защото владея тази сила. Както ще я владееш и ти. И докато расте в теб, ще те уча как да я използваш. Как се прилага силата?

— С око, ръка, дъх и воля — отвърнах, както ме беше научил.

Той кимна, доволен от отговора. Поуспокоих се малко, но той ме гледаше все тъй втренчено. Изпитът не беше приключил.

— Погледни тази топка косми, Оррек — рече той. Малка топка кални конски косми се въргаляше в краката ми на почернялата слама. Бях я смъкнал с чесалото от гърба на кобилата. Помислих си, че баща ми ще ме сгълчи, задето съм измърсил пода.

— Погледни я. Гледай само в нея. Не отмествай поглед. Подчиних се.

— Сега мръдни с ръка… ето така. — Той застана зад мен и премести лявата ми ръка бавно, докато пръстите не посочиха топката. — Дръж така. А сега повтаряй след мен. С дъха си, не с глас. Кажи това. — Той прошепна нещо, което нямаше никакъв смисъл, поне за мен, и аз го повторих шепнешком, държах ръката си тъй, както я бе нагласил, и не откъсвах поглед от косматата топка.

За миг нищо не помръдваше, всичко бе застинало. После Пъстра въздъхна и пристъпи с копита и чух как през вратата нахлува вятър. Косматата топка на пода помръдна.

— Тя помръдна! — извиках.

— Вятърът я премести — рече баща ми. Говореше меко и на устните му трептеше усмивка. Той се изправи решително и разкърши рамене. — Ще почакаме малко. Още не си на шест.

— Ти го направи, татко! — предложих, все още гледах топката от косми. Бях едновременно възбуден и ядосан. — Ти я развали!

Не го видях нито да помръдва, нито чух да казва нещо. Изведнъж топката се разплете, превърна се в прашно облаче и накрая на пода имаше само няколко дълги червеникави косъма.

— И ти ще владееш един ден тази сила — рече Канок. — Защото я има в кръвта ни. Но Кадард е бил по-силен от мен. Седни тук. Достатъчно си голям да ти разкажа неговата история.

Настаних се върху столчето. Баща ми се подпря на рамката на вратата, мършав, върлинест мургав мъж, босоног под плътната черна планинска фустанела и палтото, с блеснал поглед под маската от мръсотия. Ръцете му също бяха мръсни, но бяха силни, чудесно изваяни ръце, излъчващи увереност. Говореше тихо, но гласът му се чуваше надалеч.

И тогава ми разказа историята на Кадард Слепия.

— Кадард проявил дарбата си по-рано от всички останали в рода, дори от децата в големите карантагски фамилии. На три можел да разваля играчките си само с един поглед и да развързва възел с очи. На четири използвал дарбата си срещу куче, което го нападнало, и го убил. Така, както аз убих плъхчето.

Той млъкна и изчака да кимна, за да потвърдя, че го слушам внимателно.