Урсула Гуин - Дарби

— Абсолютно нищо — отвърна Канок. — Добре дошъл си, когато и да дойдеш.

— Хубаво, хубаво. Ще взема да тръгвам. — Огге махна нехайно с ръка, извърна коня си и поведе отряда в галоп покрай оградата.

— Майчице, какъв кон! — въздъхна възхитено Аллок. И той като баща ми бе запален коняр, двамата непрестанно крояха планове как да подобрят породата. — Ако можехме да ги съберем поне за малко с Бранти, какво жребче може да излезе!

— Не забравяй за цената, която ще трябва да платим — отвърна навъсено Канок.

След този ден беше баща ми се умълча и беше доста напрегнат. Каза на майка ми да се приготви за посещението на Огге и тя, разбира се, го послуша. После зачакаха. Канок не смееше да се отдалечава от Каменната къща, защото не искаше мама да е сама, когато се появи Огге. Мина почти половин месец, преди той да дойде.

Беше със същия отряд, мъже от неговия род, нито една жена. Баща ми, който бе горделив човек, прие това за оскърбление и въпреки че ги покани да влязат, не пропусна да го отбележи.

— Жалко, че жена ти не е с теб — рече.

Огге се извини, че била претрупана с домакинска работа, а и напоследък не била добре със здравето.

— Но с радост ще ви очаква да ни гостувате в Дръмант — добави, като се обърна към мама. — Едно време хората си гостуваха много по-често. Май напоследък позанемарихме доброто възпитание. Сигурно е различно в градовете, където съседите са повече, отколкото врани на мърша, дето се казва.

— Съвсем различно — потвърди с мек глас майка ми, малко смутена от шумните му маниери и едрото му енергично тяло, което сякаш излъчваше топлина.

— А това трябва да е твоето момче, видях го преди десетина дни. — Той неочаквано се наведе към мен. — Кадард, нали?

— Оррек — обади се майка ми, аз бях изгубил ума и дума.

— Е, Оррек, дай да ти огледам хубавичкото лице — засмя се той. — Да не се боиш от Дръмското око, а? — добави и отново се изкикоти гръмогласно.

Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, докато ме разглеждаше, но въпреки това намерих сили да вдигна глава. Очите на Огге едва се виждаха изпод рунтавите надвиснали вежди. Имах чувството, че ме гледат бездушни змийски очи.

— Чух, че вече си проявил дарбата си. — И погледна баща ми.

Аллок естествено бе разказал на всички във владението ни за усойницата. Наистина е удивително с каква бързина се разпространяват подобни сведения из Предпланинието, където инак никой не разговаря с никого освен с близките си роднини.

— Така е — отвърна Канок, но гледаше мен, а не Огге.

— Какво пък, радвам се, че се е получило, въпреки всичко — добави Огге с искрен, приветлив глас, та не можех да повярвам, че възнамерява наистина да обиди майка ми. — Силата да разваляш — това е нещо, което бих искал да видя! Сигурно знаеш, че в Дръмант имаме само жени от Каспровия род. Те носят дарбата, естествено, но не могат да я прилагат. Може би младият Оррек ще бъде така добър да ни направи една малка демонстрация? Какво ще кажеш, момко? — Гласът му бе жизнерадостен, добросърдечен.

Невъзможно бе да му откажа. Не отговорих, но и не можех да мълча, затова кимнах.

— Хубаво, значи да накарам да съберат малко змии, преди да дойдеш, а? Или може да почистиш къщата от плъхове, както предпочиташ. Радвам се, че дарбата се е запазила. — Последното беше отправено към баща ми. — Защото ми се ще да поговорим за твоя син и една моя внучка, когато ми дойдете на гости. — Той се надигна да си тръгва. — Видяхте ли, че не съм такова страшилище, каквото ме изкарват? — Обърна се към майка ми. — Ще ми окажете ли честа да ни навестите през май, като поизсъхнат пътищата?

— За нас ще е удоволствие, господине — отвърна Мелле и също стана, сплете пръсти и наведе чело към тях, жест на хората от Низините, с който изразяват уважението си, напълно непознат сред нас.

Огге втренчи поглед в нея. Сякаш едва този жест го накара да я забележи за първи път. Преди това не се бе вглеждал в никого от нас. Тя продължаваше да стои, леко приведена, сдържана и спокойна. Красотата й не приличаше на никоя друга в Предпланинието, жена с фино изваяно лице, едновременно покорна и излъчваща сила. Видях как едрото му лице се променя, как по него преминават чувства, които не бях в състояние да разгадая — изумление, завист, алчност, омраза?

Той повика другарите си, които бяха насядали около приготвената от майка ми за тях маса. Излязоха навън, метнаха се на конете и препуснаха. Майка ми огледа останките от пиршеството.

— Добре похапнаха — рече с гордостта на добра домакиня, но и със съжаление, защото от сладкишите не бе останало нищо за нас, а бе положила толкова усилия да ги приготви.