Урсула Гуин - Дарби

Стръмни като стени били скалистите брегове на острова и гладки като стъкло.

„Как да стигна до Извора на морето? — отново се зачудило момичето. — Не мога да се изкача толкова нависоко“. Но въпреки това посегнало към скалите. И тогава долетяла огромна чайка, по-голяма дори от орел. „Ела — казала чайката, — качи се на гърба ми, аз ще те нося“. Момичето се настанило между крилата и чайката го отнесла на самия връх на острова. Там имало кристален извор с прясна вода. Момичето гребнало с купата и чайката го отнесла обратно до брега. Биволът плувал след тях.

Щом кацнала на пясъка, чайката се превърнала във висок хубав младеж. Дясната му ръка била превързана с ивицата от роклята на момичето.

— Аз съм господарят на морето — казал младежът — и ще се оженя за теб.

— Първо трябва да отнеса вода на майка ми — рекло момичето.

Двамата се качили на белия бивол и той затичал към селото. Когато стигнали, майката на момичето вече лежала на смъртния одър. Все пак успяла да сръбне една глътка от водата и надигнала глава. С втората глътка приседнала. С третата се изправила. А след четвъртата затанцувала и викнала:

— Това е най-сладката вода на света!

После и тримата се качили на гърба на белия бивол и господарят на морето ги отвел в своя сребърен дворец. Двамата с момичето се оженили, а майката танцувала на сватбата.

— Ами мравките? — попита Грай.

— А, да, мравките — каза майка ми. — Дали не се оказали неблагодарни? Не! Защото те също дошли на сватбата, лазели колкото имат сила и бързина, и донесли на гърбовете си златна халка, която лежала от стотици години в мравуняка, и с тази халка се оженили младежът и момичето.

— Предишния път… — почна Грай.

— Какво предишния път?

— Предишния път каза, че мравките отишли на сватбите на другите дъщери и там изяли всички сладкиши.

— Така е. Това също направили. Мравките могат да правят много неща едновременно и на различни места. Пък и са цял мравуняк, нали? — Майка ми ни изгледа, после избухна в смях и ние се присъединихме към нея, защото беше забравила мравките.

Въпросът на Грай какво е книга бе накарал майка ми да се замисли за някои неща, пренебрегвани и занемарени в Каменната къща. Никой в Каспромант не можеше да чете, камо ли да пише, дори овцете брояхме с резки на пръчка. Не се срамувахме от невежеството си, но майка ми не мислеше така. Не зная дали е вярвала, че някога ще навести семейството си или че някой ще дойде да я види, но не можеше да ни остави неуки. Ами ако аз тръгнех по широкия свят и се окажеше, че съм неграмотен като просяците по градските улици? Гордостта й не би могла да го понесе.

Тъй като по нашите краища нямаше хартия, тя измисли друго. Наряза парчета лен и ги изглади старателно. Мастило направи от шикалки, подостри гъши пера. После се зае да ни учи на четмо и писмо. Първо драскаше с пръчка по земята, а после преминахме и към листата от лен — тя рисуваше върху тях различни букви, а ние я следяхме, затаили дъх. За Грай всичко това бе много трудно и се стараеше единствено защото много обичаше майка ми. Аз пък го намирах за най-лесното нещо на света.

— Напиши ми книга! — поисках веднъж и Мелле написа историята на Раниу. Прие задачата много сериозно, осъзнаваше, че ако това е единствената книга, която притежавам, за мен тя ще е свещена. Успя да си припомни някои пасажи и изречения от „История за делата и чудесата на господаря Раниу“, останалото описа със свои думи. Подари ми тази книга на деветия ми рожден ден: четирийсет страници сатениран лен, изписани със ситен блед почерк и поръбени със синкав конец. Тази книга ме омагьоса. Четох я толкова пъти, че я знаех наизуст, и въпреки това продължавах да я чета и препрочитам, защото намирах в нея не само историята, която описваше, а всички истории на света. Историите, които разказваше майка ми. Истории, които никой друг не ми бе разказвал.

През всички тези години баща ми също се занимаваше с образованието ми, но тъй като не проявявах никакви признаци, че ще стана втори Кадард и ще ужасявам света с невероятните си сили, можеше да ме учи само как да владея нашата дарба и търпеливо да чака тя да се прояви. Той самият бил деветгодишен, когато успял да свали един комар насред полет. По природа баща ми не беше търпелив човек, по-скоро беше дисциплиниран. И пълен с оптимизъм. Доста често ме подлагаше на изпитания. Стараех се с всички сили, напрягах поглед, сочех с ръка и шепнех, опитвах се да призова своята загадъчна и все още непроявена воля.