Иван Грозев - Иксклетън — Великият меч

— Арен!? Браво, приятелю!? Не знам, как да ти благодаря, че си извършил чудо, за да ме спасиш. Дължа ти живота си — завинаги!

— Приятно ми е да говориш така, но не съм ги избил аз!? — изразяваше обърканост, но не и шеговитост.

— Но, ако не си ти, … кой друг?! — с почуда запита Лесонир.

— Не съм сигурен, но мисля, че се случи нещо странно преди да припадна. … Разбира се, би могло да е сън! Но… Е, нека първо ти разкажа!… Губех присъствие на духа и съзнание. Тогава се пробудиха спомените за причиненото ми злото. И… сила се разливаше из мен. Чувстваха вените си като пещери изпълнени с лава. Но болката, омразата, бе по-силна. Припаднах, получавайки силата и волята да владея меча. А може би в съм загубил съзнание, но през тялото ми е продължила да се лее енергията на мъстта. — говореше той затруднено, на пресекулки, губейки често пътя на мисълта.

— Е, да зарежем това… за сега! Мисля, че Нильом не е добре. –0 промълви замислено елфът.

Две фигури, изпълнени с живот се приближиха до мага. Едната, примервайки пулса му, замръзна. Усмивката на елфа, държащ магическата плът, се свлече от лицето. Болка се промъкна в сърцето му. Елфическите устни се раздвижиха бавно, сякаш бе видял призрак:

— Той е… мъртъв!

Болката завладя и Арен, който се заклати на краката си. Падаше към земята, когато елфът го хвана, чрез голямо усилие на волята си. Отровена, раздробена, елфическа ръка придържаше, изправено, тежащото, човешко тяло. Нито оркската отрова, нито разрушеното кралство или мъртвият другар не можаха да затъпят силата на лечителския, магически, елфически, напевен гласец, зашепнал успокояващи слова:

— Загубили другари, се скитаме, а животът е жесток. Той ни блъска и мачка — орки и черни сили избиват приятелите и близките ни. Без сили се скитаме, но… ЖИВЕЕМ! Няма пътя си да изоставим — ще се скитаме по зелените друмища, без да можем обич да получим, като птици без криле, тръгнали да спасяват нечие бъдеще.

— И, какво ще правим?! — проплака Арен, а лицето му изразяваше невъзможни количества от болка.

— Първо, ще устроим магическо погребение! — усмихна се пресилено Лесонир, но ясно се прочете, в очите му, тъгата.

— Разбираш ли от ритуалите им? — отговори, с подобна усмивка, човекът.

— Не, но съм наблюдавал погребенията на трима от Великите Магове. Предполагам, че знаеш, че всяка страна е длъжна да си има магьосник. Е, от моето раждане ние сме имали четири. … А, сега, и последният умря. — се посъвзе елфът.

През съзнанието на Арен премина: „Твърде много болка!“

Елфът се отпусна и припадна на рамото на Арен, който лесно подхвана лекото, елфическо телце. Косите на Лесонир погалиха тялото на човека и той усети любовта на пеещия народ. Макар и елфът да бе блокирал отровата, по вените му все още течеха капчици от нея.

„Ще се пребори с раната. Но нищо не може да му помогне да изхвърли душевната отрова. Добре, че съм се родил човек. За тях болката е твърде силна.“ — прозя се човекът. Загубата никога не бе успяла да го сломи. Хората са силни същества.

Чувствата имат власт над тях, но човеците могат да забравят. Елфи, джуджета, дракони, дори орки и гоблини носят, до смъртта си, болката в себе си. Загубил род и родина, роднини и приятели, Арен не бе спрял да се бори, макар и цялата му воля да произтичаше от мъстта.

Здрачът настъпи и звезди осеяха небосвода. Кървавата, пълна луна се изтърколи до връхната си точка.

Слабата лунна светлина осветяваш каменен ковчег. Човекът го бе изсякъл несръчно от планинска скала, а елфът го бе свързал с магиите на вечното спояване, но саркофагът изглеждаше величествено. Лежеше на дървен пиедестал. И бе заграден от силните заклинания на двама аматьори, които можеха да го предпазят за хилядолетия от злото.

Положиха Нильом върху украсено с цветя легло, в ковчега. Бяха го заметнали с чисто нов, изящен, елфически костюм. Двойно защитената му, с магии, тояга бе положена до него. Бе с привързана с колана, с магическите торбички.

Лесонир се приближи до Арен, бяха близки кат братя — спояващата сила на общата болка. Нежен елфически гласец се откъсна от отслабнали устни:

— Остава последната част. Трябва да се разгорят кладите, за да заредят със сила заклинанията и да може трупът да остане, непроменен, за бъдещите хилядолетия, а саркофагът евентуално да бъде отворен само от силен маг.

Арен се наведе над отворения ковчег и понечи да целуне студеното чело. Дълго по-късно той щеше да се чуди, какво бе се случило със шишенцата кръв, събрани от пирамидата, а истината бе, че те се бяха изхлузили покрай врата и черните му косите и бяха паднала под мага. Но той така и не съжали, че ги е загубил, защото през времето на преноса им чувстваше черна сила, изливаща се от тях и проникваща във вените му.