Иван Грозев: Иксклетън — Великият меч

— А, какво общо има това с мисията на Арен? — запита Лесонир, съвземайки се след психичния удар от осъзнаването на истината.

— Злото разсече елфическото кралство Оберон и уби Крал Лит. Лежи, разрушена, човешката империя Летирон с детрониран престолонаследник. Идва редът и на това място. Защото… преди година съюз от джуджета, хора, елфи и магьосници отново не повярвал на Легендите и сега Ратерот е разкопан, а хилядите копачи са мъртви. Събудена е непобедима сила, която носи вечното безсмъртие на Черния Кристал и неговата жажда за кръв и мъст. Защото ДРОГОС Е ЖИВ и иска Иксклетън — нужен му е огромният запас от бяла магия на меча.

Двамата слушатели бяха настръхнали от разказа, но при последното изречение Лесонир подскочи като ожилен — не бе вярвал, че кралството му бе в опасност, много години не бе вярвал в магьосническите приказки, но последният факт не можеше да бъде просто лъжа или шега. Арен, стискайки дръжката на меча си до кръв, изкрещя с неподозирано слаб глас:

— Защо съм тук?… Аз нищо не мога да направя — дори мечът няма да свърши работа срещу това хилядолетно зло. — сълзи се стичаха на потоци по очите му, за няколко часа си бе създал добър приятел, който не желаеше да загуби.

— Злото, което се хвърля п миролюбивите страни са армии от троли, орки и гоблини, контролирани директно от Дрогос. Идва редът на това кралство. Арен ти трябва да се добереш тайно до Вордонар, крепостта, контролираща планините Вордор. Там е Дрогос и Дрогос трябва да умре!!!

Два мъчителни дни изминаха и настана моментът Арен, Лесонир и Нильом да потеглят за Вордонар. Двамата му съратници не бяха щастливи, че потеглят, но в сърцето на Арен грееше усмивка, надежда дори — бе разбрал, че силата на Иксклетън би могла да разсече безсмъртността на врага.

На поляна, заобиколени от тъмнина, не можеща да разкъса чувството на топлина, разпръсквано от свежи, зелени растения те отчаяно мълчаха, съзнавайки настъпващото.

Дотърча млад елф, облечен в типичен костюм, но с кожени обувки, които му пречеха да се придвижва безшумно. Той даде знак за спешност и заговори задъхано:

— Огромни армии от орки настъпват към столицата. Северната ни граница е превзета и кралят нарежда да потегляте, защото вашата мисия е по-важна от нашия живот.

Лесонир предвиждаше този миг от дълго време, но сърцето му се сви. Родината му бе мъртва, макар и да не бе настъпил тоталният удар. Баща му щеше да се бие до смърт, брат му също, а той да бяга и да види задействането на тайното оръжия, на краля. Обхвана със шепи лицето си и заплака със сълзи свиващи, сърцата на съпътешествениците му. Те съзнаваха — той бе приел своята мисия и нямаше да я предаде, но сега бе време за оплакване, защото после щеше да има само мъст.

Гмурнаха се в Морна, царството на джуджетата, през западната граница, намираща се на час път от столицата. И там Лесонир нареди, като техен водач, да направят лагер и да нощуват. Никой от другите двама не проумяваше целта на тази заповед, … „но те няма откъде да знаят!“ — мина му през ум на Лесонир, но той бе твърде уморен и с натъжено сърце, та да се замисли над значението на мисълта.

Лесонир не помръдваше, три часа гледайки към родното място. Носеше воня на лилии, което говореше за силна тъга. Арен пък бе притеснен от факта, че лагерът се намираше в средата на изоставена пътека, чийто пясък бе студен. Въздухът полъхваше на киселост, а сенките на мрачните дървета изглеждаха неразкъсаеми .

Нощта занастъпва с изтъркулването на Луната и песента на звездите по небосвода. Тишина зацарува в местността. … Разнесоха се екоти и светлини озариха Лесория. Градът в далечината експлодира и се появи кратер на вулкан. … Лесория бе унищожена за минутка.

Лесонир се наведи, обхващайки с ръце глава. Гласът му се разнесе лек като перце и нежен като песен:

— Хиляди гласове изкрещяха като един и погина гордият ми народ.

Арен искрено съчувстваше на Лесонир, но през съзнанието му мина само: „Господи, откъде толкова много сълзи и сила в този обруган елф?!“.

Лесонир се надигна величествено, бе слаб и два метра висок, но не контролираше чувствата не му бяха подвластни. И въпреки всичко той поведе задругата — бе дал дума пред баща и народ.

„Дрогос, Вордонар, Черните, … армии ще ми платят!“ — закани се той към Луната.

Една нощ, в тишината, те си направиха лагер и насядаха около лагерния огън. Лесонир замълча и се вгледа в звездите, а магът и човекът заговориха тихо, обезпокоявани от звуците на гората. Но, в основни линии, бяха само шумоленето на листата, подухвани от лекия ветрец и пляскането на рибите в близко езерце.