Иван Грозев - Иксклетън — Великият меч

— Спри, Лесонир! Той знае за великия меч, а само ако е приятел би могъл да го научи. Елфите не признават тайните си дори и ако са подложени на мъчения.

Арен реши, че е негов ред, а и стрелата, сочеща към гърдите му, не му даваше избор:

— Аз съм Арен, син на Тонан, останал без наследство, но знаещ, какво е приятелството. Защото аз съм Арен, син на Тонан, приятел на… Естроп.

Драматичната пауза и гръмкото име подействаха на елфите. Мирисът на борови иглички се замени от този на цветето имбрихус — хормонът на заинтересуваността.

Старият елф заговори на пресекулки:

— Може би… за по-голяма сигурност… доказателство…

— Имбрихус небус интегрито ди вида ромбио систера марше. Вилионта диори некус имбрихус вивеки. — прекъсна го човекът.

Хормоните във въздуха се разпръснаха и остана ароматът на пролетния лес — знакът на приятелството.

С триумфална крачка го въведоха в просторно помещение със застоял, ароматен въздух.

Превръзката се свлече от очите му — за него това бяха излишни мерки за сигурност, но… е, това не бяха негови води. Хиляди малки сфери, въртящи се около стените и тавана, отделяха слаба светлина, но каква бе тя… внушаваше спокойствие. Подът бе гладък, покрит с пръст. Стените го шокираха, макар че знаеше доста за елфите. Представляваха стволове на стотици дървета, помолени да образуват помещение. Корени, кори, корони — мрак, контраст между тях и централната част на помещението.

Голям поток разполовяваше поляната, в него плуваха мършави риби. В кристалните му води се издигаше олтар — висока, стъпаловидна пирамида. По нея бяха вградени литнели — скъпоценните камъни на елфите. Околността вливаше почит пред магическата сила в сърцето на натрапника. Елфите уважават живота, те се опитват да го

съхранят под всичките му форми. Това е и причината толкова силно да уважават литнелите — те учат младото съзнание на добро, защото са богати на чиста енергия.

До него бе Лесонир, напълно разоръжен, не носеше даже и късия меч, за кръстната препаска. Религията не им разрешаваше да носят оръжия около светите места — олтарите. Лесонир приклекна и му заговори:

— Дойдат ли елфите-пазители не давай знак, че си изненадан от вида им — обиждат се лесно на тази тема.

От гората се приближиха дузина елфи. Арен бе силно потресен — разрушиха представите му за безсмъртността на елфическия вид. Брадите и косите им бяха бели и почти отскубнати. Лицата им — сбръчкани, съсухрени, отрупани с рани, а очите — слабо мърдащ в своите ями и излъчващи слабост. Но бе най-дълбоко изненадан от факта, че повечето имаха по една-две бръчки, а най-високите (новите) бяха на не повече от половин век. Те трябваше да са в перфектно, елфическо здраве.

Разговорът започна на древния, елфски език, който бе разбираем за Арен и той им отговори на него:

— Имбрихус небус интегрито ди вида ромбио систера марше. Вилионта диори некус имбрихус вивеки.

Дузината елфи приклекнаха и заговориха на общоприетия език:

— Чест е за нас да приемем Спасителя, в този скромен кът на смъртта. … — те разгадаха въпросителния му поглед и продължиха — … Защо мислим, че си той, защото е писано, че първият човек влязъл тук и проговорил на древния език е Спасителя. … Според Легендата ни единствено ти би могъл да свалиш Великия меч от пирамидата.

Те станаха и се отдалечиха. Арен забеляза, че мантиите им бяха от кафяви, дървесни нишки.

Лесонир, а после и той тръгнаха след тях.

Спряха пред стъпалата на пирамидата. Стар елф се обърна и му промълви:

— Тук свършва нашият път. Елф, престъпил стъпало, се превръща в мумия. Сигурно вече си забелязал, как действат древните магии на това място върху нас.

Лесонир го погледна и, с усмивка, каза:

— Браво на теб, момче, справяш се с удивлението си, но сега съдбата те поставя на ново изпитание.

Бързо биеше сърцето на Арен, изучавал от малък легендата и виждал, в сънищата си, този меч. Дилемата стоеше пред него — ще успее ли или ще умре.

Направи стъпка, но, докосвайки първото стъпало, усети силата на олтара, изразяваща се в слабост, разнасяща се из тялото му. Пирамидата го контролираше, караше го да повтаря словата й: „Слаб съм. Никой съм. Не ще взема Великия меч — не го заслужавам…“

Елфите се умълчаха тотално. Бяха готови да пролеят сълза, когато той издъхне — бяха виждали това много пъти, когато млади елфи се опитваха да достигнат върха. … Бяха го отписали.