Братя Грим - Палечко

Живял някога беден селянин. Една вечер той си седял пред огнището и разравял жаравата с ръжена, а жена му до него предяла. По едно време той рекъл:

— Жалко, че си нямаме деца. У дома е глухо, а по другите къщи е глъчно и весело.

— Така е — въздъхнала жена му. — Да си имахме поне едничко, дори ей такова мъничко като палец, пак щях да бъда благодарна. И щяхме да си го обичаме от сърце.

Минало време и след няколко месеца жената си родила дете. На вид било като всяко друго дете, само че било не по-голямо от палец. И те си казали:

— Както си пожелахме, така стана. Ние ще си го обичаме.

И тъй като било толкова дребно, нарекли го Палечко.

Хранели го добре, не го лишавали от нищо, но детето не пораснало ни на косъм, а останало такова, каквото се родило; но имало умни очи, било разсъдливо, пъргаво и сръчно.

Един ден селянинът се наканил да отиде в гората да сече дърва и си казал:

— Да имаше някой да докара после колата…

— Аз ще я докарам, татко — викнал Палечко. — Бъди спокоен, ще пристигна навреме в гората.

Засмял се селянинът и рекъл:

— Как ще я докараш, като си толкова малък, че юздата на коня не можеш да държиш!

— Това не пречи, татко, стига мама да впрегне. Аз ще седна в едното ухо на коня и ще му подвиквам накъде да върви.

— Добре — отвърнал баща му, — поне да опитаме веднъж.

Дошло време Палечко да тръгне. Впрегнала майка му, вдигнала момченцето и го сложила в едното ухо на коня. И Палечко подвикнал:

— Хайде, дий! Дий, коньо!

Тръгнал конят, като че го подкарал същински колар, и колата се понесла по най-прекия път към гората.

Не щеш ли, на един завой, тъкмо когато Палечко пак подвикнал на коня „Дий, дий“, насреща се задали двама непознати мъже.

— Я, и таз добра! — рекъл единият. — По пътя върви кола и колар подвиква на коня, пък не се вижда никакъв.

— Не е чиста тази работа — добавил вторият. — Я да тръгнем след колата и да видим къде ще спре.

А колата навлязла дълбоко в гората и спряла на сечището. Като съзрял баща си, Палечко викнал:

— Видя ли, татко, докарах колата! Свали ме сега!

Хванал бащата юздата на коня с лявата ръка, а с дясната извадил от ухото му синчето си и то седнало засмяно на една сламка. А двамата непознати мъже, като видели Палечко, загубили ума и дума от почуда. После единият дръпнал другия настрана и му пошушнал:

— Слушай, може да ни проработи късметът с тоя малчуган, ако го заведем в някой голям град и го показваме на хората за пари. Хайде да го купим!

Отишли при селянина и му рекли:

— Продай ни това човече, ще го гледаме добре.

— Не — отвърнал бащата, — нямам нищо по-свидно от него. Не го продавам и за всичкото злато на света.

Но Палечко, като чул за какво се пазарят, покатерил се по една гънка на бащината си дреха, застанал на рамото му и му пошушнал:

— Дай ме татко, дай ме! Аз пак ще се върна.

Тогава бащата го дал на двамата мъже за много пари.

— Къде искаш да седнеш? — попитал единият момчето.

— Сложи ме върху полите на шапката си. Там хем ще мога да се разхождам и да се любувам на природата, хем няма да падна.

Изпълнили волята му. Сбогувал се Палечко с баща си и двамата мъже поели с него по пътя.

Вървели, вървели, докато почнало да се здрачава; тогава момчето се обадило:

— Свали ме, ходи ми се по нужда.

— Стой си горе — рекъл мъжът, на чиято шапка то седяло. — Не се боя от такова нещо; и птиците сегиз-тогиз цвъкват по мене.

— Не — рекъл Палечко, — аз не мога да върша неприлични работи. Свали ме веднага на земята!

Мъжът свалил шапката си и сложил момчето в една нива край пътя. То заподскачало и се запровирало насам-натам между буците пръст, после зърнало една миша дупка и — хоп! — мушнало се в нея.

— Много ви здраве, байновци, вървете без мене! — викнал им Палечко и се разсмял.

Мъжете се спуснали към него и започнали да бъркат с тоягите си в мишата дупка, но всичките им усилия отишли напразно — Палечко пълзял все по-навътре и по-навътре. И тъй като скоро се стъмнило съвсем, двамата си тръгнали ядосани и с празни джобове.

— Опасно е да се върви по нивата в тъмното — казал си Палечко, като разбрал, че те са си отишли, и изпълзял отново от подземното си скривалище. — Човек лесно може да си счупи я крак, я главата.

За щастие намерил една куха черупка на охлюв.

— Чудесно — решил той. — Ще прекарам нощта на сигурно място.

И влязъл в черупката.

Не минало дълго време, тъкмо се канел да заспи, чул да минават други двама мъже. Единият рекъл на другия: