Братя Грим - Гъсарката на кладенеца

Имало едно време една стара, много стара жена. Тя си имала къщичка в планината и живеела там с гъските си. Всяка сутрин старицата взимала патерицата си и отивала в гората. Там, по-пъргаво, отколкото прилягало на възрастта й, събирала трева за гъските, късала диви плодове, които можела да стигне с ръце, и занасяла всичко на гръб у дома.

Човек би помислил, че старицата просто ще грохне на земята под тежкия товар, но тя винаги го занасяла благополучно вкъщи. Срещнела ли някого, поздравявала го дружелюбно:

— Добра среща земляк! Хубаво е времето днес. Ех, сигурно се чудиш как мъкна тая трева, но така е — всеки трябва да носи на гръб товара си.

Ала хората не обичали да я срещат и предпочитали да минават по някой обиколен път. А когато я зърнел някой баща с момчето си, пошепвал му:

— Пази се от тази старица, защото тя е по-хитра и от дявола; вещица е.

Една сутрин през гората вървял един хубав момък. Греело ясно слънце, пеели птички, свеж ветрец полюшвал листата по дърветата и затова момъкът бил весел и бодър. Още не бил срещнал жива душа, когато внезапно съгледал старата вещица. Тя била коленичила на земята и режела трева със сърпа си. В торбата си била събрала вече цяла купчина, а до нея имало две кошници, пълни с диви круши и ябълки.

— Как ще носиш всичко това, стара майчице? — викнал той.

— Ще го нося, какво ще правя, момко — отвърнала тя. — Богатските деца няма нужда да носят, но за селяните има една приказка:

А щом той спрял до нея, тя рекла:

— Няма ли да ми помогнеш? Гърбът ти е още прав и краката ти са млади, няма да ти дотежи много. Пък и къщата ми не е далече оттук, хей там, на една поляна отвъд хълма. Докато се обърнеш, ще стигнеш.

Съжалил се момъкът над старицата и казал:

— Макар че баща ми не е селянин, а богат благородник, ще ти нося торбата.

— Ще ти бъда много благодарна, ако се потрудиш — рекла тя. — Наистина ще вървиш един час, но какво е това за тебе! Ще трябва да носиш и кошниците с ябълки и круши.

Като чул, че ще върви един час, младият граф се постреснал, но старицата не го пуснала вече; натоварила торбата на гърба му, а двете кошници провесила на ръцете му.

— Виждаш ли колко е леко! — рекла тя.

— О, не, не е никак леко — отвърнал момъкът и по лицето му се изписала болка. — Бохчата тежи така, като че в нея има камъни, а ябълките и крушите сякаш са от олово. Просто не мога да дишам.

Искало му се да свали отново всичко на земята, но старицата не му позволила.

— Гледай ти — рекла тя подигравателно, — младият господин не иска да носи товар, какъвто аз, старата жена, толкова пъти съм мъкнала! Да, на думи всичко е лесно, но стигне ли се до дела, всеки гледа да избяга. Какво стоиш и се бавиш — продължила тя, — размърдай си краката! Никой няма да свали бохчата от гърба ти.

Докато вървели по равно, момъкът все още издържал, но щом стигнали до стръмнината и поели нагоре, а камъните се затъркаляли като живи под краката му, силите почнали да го напускат. По челото му избили капки пот. Ту гореща, ту студена пот се стичала и по гърба му.

— Стара майчице — рекъл той, — не мога да вървя повече, ще си почина.

— Не бива — отвърнала старицата. — Стигнем ли у дома, можеш да си почиваш, колкото искаш, но сега ще вървиш напред. Откъде знаеш, може да е за твое добро!

— Ти нямаш вече срам, бабо — рекъл момъкът.

И понечил да хвърли торбата на земята, но усилията му отишли напразно: тя така здраво била прилепнала на гърба му, сякаш се била сраснала с него. Въртял се момъкът, извивал се, но не успял да се отърве от нея. А старицата се смеела и подскачала весело край него с патерицата си.

— Не се сърди, момко — рекла тя, — станал си червен като рак. Носи търпеливо торбата, пък щом стигнем у дома, ще ти дам да се почерпиш добре.

Какво можел да стори? Трябвало да се примири със съдбата си и да върви търпеливо след старицата. Струвало му се, че тя става все по-пъргава, а неговият товар все по-тежък.

Внезапно тя подскочила високо и седнала върху торбата; и макар че била слаба като вейка, тежала повече от най-дебелата селска мома. Коленете на момъка вече треперели, но щом забавел крачките си, старицата го шибвала с една пръчка и го жулела с коприва по краката. Момъкът пъшкал и охкал непрекъснато, но прехвърлил планината и най-сетне, когато вече щял да грохне на земята, стигнали до къщата на старицата.

Като зърнали господарката си, гъските разперили крила, източили шии, закрякали и се спуснали да я посрещнат. Зад тях пък с пръчка в ръка вървяла една позастаряла селска мома, висока и яка, но грозна като плашило.