Братя Грим - Вълшебната кана

Някога, много, много отдавна, живеели мъж и жена. Те работели от сутрин до вечер за парче хляб. Двамата нямали деца и с годините се примирили със съдбата си. Ала ето че към края на живота си се сдобили с мъжка рожба. Кръстили сина си Ханс и толкова го обичали, че го гледали като зениците на очите си.

Когато Ханс станал на осем години, баща му умрял и майка му трябвало да работи ден и нощ, за да го храни и облича.

Един ден в селото се появил старец на име Михел. Той бил магьосник. Веднъж, като минавал край къщата на Ханс, го видял да си играе с децата и го повикал при себе си.

— Колко много си пораснал, Ханс! — казал магьосникът. — Веднага те познах, толкова много приличаш на баща си. Той беше мой роден брат, но ти не ме познаваш. Казвам се Михел. Напуснах родното си село много отдавна, когато ти още не се беше родил. Неотдавна разбрах, че баща ти е умрял. Много тъгувах за него, много плаках, но със сълзи нищо не може да се помогне. Реших да се върна в родната си земя и да отида на гроба на баща ти.

После лукавият магьосник извадил една сребърна пара от джоба си и я дал на Ханс. Момчето се зарадвало, изтичало при майка си и й показало сребърната монета.

— Може ли да го поканим у дома? — попитал Ханс.

Майката не виждала нищо лошо в това и се съгласила да поканят стареца. Когато влязъл в къщата, Михел се разплакал и занареждал колко му е мъчно за брат му и колко много двамата се обичали. Майката на Ханс се учудила, а после и тя се разплакала. Като похапнали, Михел завел Ханс на пазара и му купил нови дрехи и обувки.

След няколко дни старецът се приготвил за път и казал на майката, че иска да вземе Ханс със себе си. Тя не искала да пусне момчето, но магьосникът бил толкова сладкодумен, че накрая успял да я убеди и тя се съгласила.

Тогава Михел и Ханс тръгнали на път. Вървели дълго през гори и планини, без да срещнат жива душа. След няколко дни Ханс казал на магьосника, че е много изморен. А той извадил от ръката си един пръстен, дал го на момчето и рекъл:

— Вземи този пръстен и го сложи на ръката си. Когато изпаднеш в беда, той ще ти помогне. Сега аз ще изрека няколко магически думи и земята пред нас ще се пропука. Ти ще влезеш в пукнатината, ще се спуснеш надолу. Там ще видиш една врата; ще я отвориш и ще видиш една разрушена къща. Но не бива да се страхуваш. Сред развалините има една стара кана — трябва да я вземеш и да ми я донесеш. Само че внимавай да не я удариш в земята.

После магьосникът събрал малко суха трева, запалил огън, промърморил някакви странни думи и тозчас земята пред тях се пропукала. Ханс се спуснал в нея и видял една огромна врата. Отворил я и ахнал от почуда — край нозете му течело бистро поточе, чието дъно било засипано със скъпоценни камъни. На Ханс му се приискало да напълни джобовете си, но се сетил, че първо трябва да намери каната. Промъкнал се сред развалините на къщата и точно до огнището намерил старата кана. Взел я и я сложил в джоба си, а когато минал край поточето, навел се и напълнил догоре джобовете си със скъпоценни камъни. Като излязъл от вратата, повикал стареца да му помогне да излезе. Магьосникът протегнал ръка и рекъл:

— Дай ми каната!

Ханс отговорил, че каната е в джоба му, а отгоре са скъпоценните камъни, и не може да я измъкне.

— Щом изляза, ще ти я дам — казало момчето.

— Като не искаш да ми я дадеш, остани тогава под земята! — извикал злобно старецът и си отишъл.

Колкото и да викал Ханс, нищо не помогнало. Щом разбрал, че старецът си е отишъл и го е оставил сам под земята, той горчиво се разплакал. След малко, като престанал да плаче, извадил скъпоценните камъни и измъкнал каната от джоба си. Тогава се сетил какво му казал старецът. „Защо ли не биваше да удрям каната в земята? — помислил си Ханс. — Я по-добре да опитам и да видя какво ще стане.“ Ударил леко каната в земята и в същия миг пред него изникнал страшен великан. Момчето цялото се разтреперало от страх и започнало да вика. Ала великанът се поклонил и рекъл:

— Господарю, аз съм на твое разположение. Какво ще ми заповядаш? Ще изпълня всяко твое желание.

Като се посъвзел от страха, Ханс рекъл:

— Искам да си отида вкъщи при моята майка! Заведи ме в моето село право у дома!

— Затвори си очите! — казал великанът.

Ханс стиснал здраво очи.

— Отвори си очите! — казал пак великанът.

Ханс отворил очи и видял, че се намира в родната си къща. Майка му седяла до прозореца и шиела. Скоро момчето разбрало, че тя живее много бедно и че няма пари дори за парче хляб. Тогава той извадил каната, ударил я леко в земята и заповядал на великана да донесе нещо за ядене. Тозчас на масата се появили блюда с вкусни ястия. Двамата седнали на трапезата и се наяли до насита.