Зейн Грей - Гърмящото стадо

Те се отправиха на запад, като искаха да стигнат реката, за да намерят удобен брод през нея и да се насочат на юг.

Беше облачно, задушно лятно утро. Признаци на прииждаща буря изпълваха въздуха. На запад се разстилаше неравната сива равнина, стигаща със своята монотонност чак до хоризонта. Далече на изток иззад мрачни, медно-пурпурни облаци се блестяха слънчеви лъчи. На север тъмнееше, а неподвижният въздух беше изпълнен с електричество.

От време на време Пийлчак се извръщаше на седлото си, оглеждаше пустата прерия, после вдигна очи към облаците.

— Какво има? — запита Том с любопитство. — Буря ли?

— Ха, по дяволите, не бих могъл да кажа. Чувствам се зле, отегчен… Буря? Тревожи ме мисълта за стадото.

Те се извърнаха към вятъра, който беше доста силен, хладен и напоен с мириса от разложени трупове на бизони.

— Ех, че отвратително! — извика разузнавачът. — Къде е хубавата гледка и благоуханието на тополите?

Изостреният слух на Том долови далечна гръмотевица. Той надигна глава. Звукът беше изчезнал. Силният вятър го беше отвял нанякъде.

— Брей! — каза разузнавачът.

— Буря ли?

— Прилича на буря. Но не допускам да има гръмотевици в тази местност — отвърна Пийлчак.

Той подкара коня си и Том го последва. Те се отправиха на север. Тъмни, оловни облаци бързо заизскачаха и се понесоха насреща им. Те се сляха в пурпурночерна маса, сред която бляскаха тънките стрели на светкавиците.

— Внимание! Буря иде!

— Стари са вече очите и ушите ми — каза разузнавачът — и въображението ми започна да ме лъже, но преди един миг… Ах!

Той вдигна над очите си дясната жилава ръка, наподобяваше на някой неподвижно наблюдаващ индианец. А Том обърна ухо срещу силно духащия вятър. Гръмотевица, после далечно бумтене. Гръмотевица — и пак същото бумтене…

Без да заключи каквото и да е, той се надигна и зачака разузнавачът да заговори. Пийлчак дълго стоя в неподвижната си поза. В отделни случаи той беше много спокоен, обмислящ човек, макар че можеше да действа с невероятна бързина. Неочаквано той сви големия си юмрук и го удари върху дланта на другата ръка. Той се обърна към Том със святкащи очи.

— Паника!… Цялото стадо! — извика той. — Очаквах го от няколко дни.

Тогава погледът му се прехвърли към северния хоризонт.

— Ние можем да виждаме далече само до четири-пет мили, както ти правилно забеляза — каза той. — Приблизително на такова разстояние прерията се издига, после тя се снишава. Затова всеки шум се смекчава и всяко движение остава невидимо. Ние дори не знаем дали стадото е много отдалечено… Я да препуснем натам.

Те извиха конете и препуснаха в бърз галоп, който скоро смениха с бърз ход. Разузнавачът яздеше на изток, изви към реката, а Том изостана четвърт миля назад, тъй като конят му беше по-слаб. Особено чувство те обзема, когато бягаш от невидима опасност. По време на ездата той не чуваше нищо друго освен ритмичните удари на подковите и свистенето на вятъра. Забеляза, че посоката, която избра Пийлчак, беше малко по на изток от средата на черния буреносен облак. Далеч надясно се показваше безкрайната лента на крайбрежната зеленина.

Когато Том отново погледна към водача си, видя как Пийлчак спря коня си, скочи от седлото и легна на земята. Той знаеше, че Пийлчак слага ухо на земята, за да се вслуша. Беше ли положението така сериозно?

Пийлчак остана да лежи един миг, надигна се бързо и с един замах скочи върху седлото. Вместо да продължи ездата, той се спря с устремен на север поглед. Том го настигна.

— Какво има, Пийлчак?

Разузнавачът вдигна рамене.

— Работата изглежда ужасно лоша.

— Защо? Не виждам и не чувам нищо.

— Виждате ли жълтия прах надясно от черния облак? Виждате ли? Той се движи! Страхувам се, че ако яздим в тази посока, пътят ни ще бъде откъснат и ние ще трябва да се хвърляме в реката.

— Сега чувам едно леко бумтене — каза Том.

— Да. Но което ме изуми, е прахът… Сега тихо и ме оставете да помисля. Ако поне малко познавам прерията, ние сме вкопчени в клещи. Трябва да опитаме невъзможното — и то бързо.

Том се загледа в ниския жълт облак от прах. Да, той се движеше много бавно и започваше да се разширява надясно. Върху фона на пурпурното не е се надигаше нещо заплашително, бумтенето се превърна в далечен трясък, който непрекъснато изпълваше ушите, макар да не беше много силен. Това беше неясен шум, можеше да долита от близко или от далечно разстояние и не се поддаваше на проверка с очите.