Робърт Грейвз: Аз, Клавдий

Ливия беше от фамилията на Клавдиите, една от най-древните в Рим, от нея беше и дядо ми. Има една популярна балада, която старците все още пеят, в чийто припев се казва, че дървото на Клавдиите раждало два вида плодове — сладка ябълка и киселица, но че киселиците били по-многобройни от сладките ябълки. Сред киселиците народният певец изброява Апий Клавдий Горди, разбунил целия Рим в желанието си да пороби и изнасили една свободно родена девойка на име Вергиния, и Клавдий Друз, който по време на Републиката се опитал да се провъзгласи за цар на цяла Италия, и Клавдий Хубавия, който пък, когато свещените кокошки отказали да кълват, хвърлил ги в морето с думите: „Тогава нека пият“, и така загубил една важна морска битка. А от първия вид народният певец споменава Апий Слепеца, който отклонил римляните от един опасен съюз с цар Пир, и Клавдий Дънера, който прогонил картагенците от Сицилия, и Клавдий Нерон (което в диалекта на сабиняните означава Силния), който нанесъл поражение на Хаздрубал, когато последният потеглил от Испания, за да се притече на помощ на своя брат, великия Ханибал. Освен че били смели и умни, и тримата са били добродетелни мъже. За жените Клавдий баладистът споменава само че и те също са или сладки ябълки, или киселици, но че и при тях киселиците са повече от сладките ябълки.

Дядо ми Друз Нерон е бил един от най-благородните из Клавдиите. Уверен, че Юлий Цезар е единственият човек, достатъчно властен, за да дари на Рим мир и сигурност в онези трудни времена, той се присъединил към Цезарианците и воювал смело за Юлий в египетската война. Когато предугадил, че Юлий се стреми към еднолично управление, дядо ми не пожелал да подкрепи тази му амбиция, но и не посмял да рискува открит разрив. Затова Домолил да му се възложи длъжността понтифекс и в това си качество бил изпратен във Франция да основава там колония от войници-ветерани. Като се върнал, след убийството на Юлий Цезар, той си навлякъл омразата на младия Август, осиновения син на Юлий, който тогава още се казвал Октавиан, и на съюзника му, великия Марк Антоний, със смелото си предложение убийците на тиранина да бъдат възнаградени. Пак трябвало да бяга от Рим. В последвалите размирици той се прехвърлял ту към една, ту към друга партия, според това коя защищавала правдата. По едно време бил с младия Помпей, а после тръгнал с брата на Марк Антоний да се бие срещу Август при Перузия, в Етрурия. Но накрая, като се убедил, че Август — макар и задължен от чувство на лоялност да отмъсти за убийството на Юлий Цезар, неговия осиновител — дълг, който той неуморно изпълнявал, — по дух не бил тиранин и се стремял към възстановяването на древните свободи на народа, дядо ми преминал на негова страна и се установил в Рим с баба ми Ливия и чичо ми Тиберий, тогава едва двегодишен. Повече не участвувал в гражданските войни, задоволявайки се о длъжността си на понтифекс. (41 г. пр.н.е.)

Баба ми Ливия беше от най-лошите Клавдии. Спокойно би могла да е превъплъщение на оная Клавдия, сестрата на Клавдий Хубавия, която осъдили за държавна измяна, защото веднъж, когато колесницата й била задържана от уличната тълпа, извикала:

„Ах, защо не е жив брат ми! Той знаеше как да разчиства тълпите. С камшик!“ А когато един народен застъпник (на латински „трибун“) излязъл напред и гневно й заповядал да млъкне, напомняйки й, че този й брат с богохулството си погубил цяла римска флота, тя отвърнала: „Ето още една причина да съжалявам, че е мъртъв! Той можеше с помощта на боговете да загуби и втора флота, а сетне и друга и да поразреди тази проклета сган! — И додала:

— Виждам — ти си народен трибун и личността ти по закон е неприкосновена, но не забравяй, че ние, Клавдиите, на времето сме карали да напердашват не един от вас — трибуните, проклета да е твоята неприкосновеност!“

Така говорела по онова време и баба ми Ливия за римския народ: „Паплач и роби! Това, Републиката, открай време е празна работа! На Рим му трябва един нов цар.“ Тъй поне приказвала на дядо ми, опитвайки се да му внуши, че Марк Антоний и Август (или по-рано Октавиан), и Лепид (един богат, но лишен от амбиции благородник), които тогава делели помежду си управлението на римския свят, с течение на времето ще паднат; и че стига само да играел умело, той можел да използува сана си на понтифекс и името си на почтен човек — нещо, което му се признавало от всички фракции, — за да стане сам той цар. Дядо ми й отвърнал рязко, че чуе ли я още веднъж да заговори за това, ще се разведе с нея; защото в някогашния римски брак съпругът можел да изостави жена си без обяснения пред обществото, като й върне донесената зестра и задържи децата. След тези думи баба ми замълчала и се престорила на примирена, но от оня миг любовта помежду им умряла. Без дядо ми да подозира, тя веднага се заела да оплете Август.