Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Игрите продължиха и на другия ден, но аз не бях там. Съобщено бе, че съм болен. Пропуснах една от най-вълнуващите борби в този амфитеатър: между един индийски слон — те са къде по-големи от африканската порода — и един носорог. Специалистите залагаха на носорога, защото, макар да е по-дребен, кожата му е много по-дебела от еленската и всички очакваха набързо да умъртви слона с дългия си, остър рог. В Африка, казваха, слоновете се били изхитрили да заобикалят обиталищата на носорозите, които са пълновластни господари в своите земи. Но този индийски слон — след това Постум ми описа битката — не проявил нито вълнение, нито страх, когато носорогът се впуснал върху му в арената, а всеки път го посрещал с бивните си и подтичвал подире му с тромава стъпка, докато оня се оттеглял смутен. А като усетил, че не ще може да проникне в дебелата броня около врата на животното, когато го нападал, този невероятен слон употребил хитрост. Хванал с хобота си някаква груба метла от тръни, захвърлена от метачите на пясъка, и при следващото нападение я запратил в лицето на врага си: така успял да ослепи първо едното му око, а сетне и другото. Носорогът, влуден от гняв и от болка, започнал да се лута насам-натам да търси слона, докато накрая се блъснал с всички сили о дървената преграда, издънил я, разбил рога си и ударил глава в мраморната преграда отзад. Тогава слонът пристъпил зад него с отворена уста, сякаш се заливал от смях, първо разширил пролуката в дървената ограда, а сетне започнал да мачка с крака черепа на поваления си враг, докато го надробил. След това закимал с глава, като че тактувал, и спокойно се оттеглил. Индийският му водач дотичал с огромна купа ядки в ръка, а слонът ги изсипал в устата си под бурните аплодисменти на публиката. После животното вдигнало водача на врата си, подавайки хобота вместо стълба, и изтичало към Август; там надало императорския поздрав — тези слонове са обучени да тръбят така само пред монарси — и коленичило смирено. Но, както казах, пропуснах това зрелище.

Същата тази вечер Ливия пише на Август:

Мили ми Августе,

Онази недостойна постъпка на Клавдий, когато припадна при гледката на двама борещи се мъже, да не говорим пък за жалкото кривене на ръцете и главата, което при такъв един тържествен празник в памет на бащините му победи бе още по-срамно и неподходящо, крие в себе си поне едно предимство, а то е, че сега вече окончателно можем да решим: освен в длъжността му на жрец — защото празните места в колегията все някак трябва да се попълват, а Плавций съумя добре да го обучи за това — Клавдий е напълно неподходящ да се показва пред хората. Ще трябва да го отпишем като загуба освен може би само за разплод, защото чувам, че бил изпълнил дълга си към Ургуланила — но и в това не мога да повярвам, докато не видя детето, което може да се окаже чудовище като него самия.

Днес Антония е измъкнала от учебната му стая някаква тетрадка с исторически материали, които той събира за биография на своя баща; заедно с нея открила и някакъв нескопосано скалъпен увод, който ти изпращам. Ще видиш, че Клавдий е избрал да възхвалява единствената слабост на милия си баща — оная доброволна слепота, която той проявяваше към историческия ход на времето, абсурдната заблуда, че политическите форми, които са подхождали за Рим, когато Рим е бил малко градче, воюващо със съседните малки градове, биха могли да бъдат възстановени, след като Рим се е превърнал в едно от най-големите царства, съществували от времето на Александър насам. Нека си спомним какво става, след като Александър умира и не се намира ни един достатъчно силен да го наследи като върховен монарх — империята направо се разпада. Но защо ли губя и своето, и твоето време за подобни исторически баналности?

Атенодор и Сулпиций, с които току-що разговарях, твърдят, че за пръв път виждали този увод сега, когато им го показах, и също го намират за крайно неподходящ. Кълнат се, че никога не са внушавали подривни идеи в главата му, и предполагат, че ги е взел от старите книги. Аз лично обаче смятам, че ги е наследил — и дядо му страдаше от същата странна слабост, както си спомняш, — а колко му подхожда на Клавдий да наследи тъкмо този недостатък и да отблъсне наследствеността на добрите физически и морални достойнства! Да благодарим на бога за Тиберий и Германик! Поне у тях не се срещат подобни републикански глупости, доколкото знам.

Естествено аз казах на Клавдий да се откаже от тези биографични напъни, защото, след като е опозорил паметта на баща си с припадък на тържествените ври, уредени в негова чест, той очевидно не е достоен да описва живота му: нека търси друго занимание за своето перо.