Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Това стана през септември. В негово отсъствие работници издигали новия храм на хълма Палатин, от другата страна на храма на Кастор и Полукс, откъм новия дворец. Сградата бе разширена чак до Пазарния площад или още Форума. Сега Калигула превърна храма на Кастор и Полукс в преддверие на новия храм, прорязвайки коридор между статуите на боговете. „Небесните близнаци са мои вратари“ — хвалеше се той. Сетне изпрати вест до управителя на Гърция всички прочути статуи на божества да бъдат извадени от тамошните храмове и да му се изпратят в Рим.

Предложи да им отреже главите и на тяхно място да сложи своя образ. Статуята, която желаеше най-много, беше колосалната скулптура на Юпитер Олимпийски. Поръча да се построи специален кораб за пренасянето й в Рим. Но корабът беше поразен от гръмотевица тъкмо преди да го пуснат във водата. Или тъй поне съобщиха — а според мене суеверните моряци са го изгорили нарочно. Но така или инак, тъкмо тогава Юпитер Капитолийски се разкая за раздора си с Калигула (както поне ни обясни Калигула) и го помоли да се върне и да живее близко до него. Калигула му отговори, че междувременно той си е построил нов храм: но понеже Юпитер Капитолийски му се бил извинил много смирено, цял да направи компромис — щял да построи мост над равнината и да съедини двата хълма. И го стори: мостът мина над покрива на храма на Август.

Сега вече Калигула публично се оповести за Юпитер. И беше не само Юпитер Латински, но и Юпитер Олимпийски, и не само това, но и всички други богове и богини, които беше лишил от глави и „оглавил“ наново. Понякога беше Аполон, друг път Меркурий, а понякога и Плутон, като при всеки различен случай носеше ответната дреха и изискваше съответните жертвоприношения. Виждал съм го да се разнася като Венера, в дълга копринена прозрачна дреха, с изрисувано лице, с червена перука, с подпълнен бюст и обувки с висок ток. Взе участие и в празненството на Добрата богиня през декември. Това вече беше възмутително. Марс също му беше любим образ. Но през по-голяма част от времето беше Юпитер: носеше маслинен венец, брада от тънки златни жички и светлосиньо копринено наметало, а в ръка държеше назъбен къс от металната сплав електрон, който представляваше гръмотевицата. Един ден се беше покачил на ораторската трибуна на Форума, облечен като Юпитер, и държеше реч.

— Възнамерявам скоро — каза той — да построя град, който само аз да обитавам, на върха на Алпите. Ние боговете предпочитаме планинските върхове пред нездравите речни долини. От Алпите ще обхващам с поглед цялата си империя — Франция, Италия, Швейцария, Тирол и Германия. Видя ли някъде долу да се готви заговор за държавна измяна, ще пратя предупредителен гръмотевичен тътен, ей тъй! (Той изгъргори шумно.) Ако ли тътенът не ги уплаши, ще поразя предателя с тази моя светкавица, ей тъй! — Той метна своята светкавица към тълпата. Тя се удари в една статуя и отскочи безобидно. Някакъв странник от тълпата, обущар от Марсилия, дошъл на разходка в Рим, избухна в смях. Калигула нареди да го арестуват и да го доведат пред трибуната. Сетне се наведе и го запита смръщено:

— Ти мене за кого ме смяташ?

— За голям самохвалко — отвърна обущарят. Калигула остана удивен.

— Самохвалко ли? — повтори той. — Кой, аз ли съм самохвалко?

— Да — потвърди галът. — Аз съм един беден галски обущар и това е първото ми посещение в Рим. Може и да съм глупав. Но ако някой у дома стори това, което ти вършиш, ще кажем, че е голям самохвалко.

Калигула също се разсмя.

— Ах ти, полуумен глупако! — възкликна той. — Разбира се, че тъй ще кажете. Нали в това е разликата.

Цялата тълпа се закикоти като луда, но дали на Калигула или на обущаря, не се разбра. Наскоро след това поръча да му направят машина за гръмотевици и мълнии. Той подпалваше фитила, машината издаваше грохот и искри и мяташе камъни, в каквато посока той пожелаеше. Но знам от сигурно място, че всеки път щом излезеше истинска гръмотевична буря, той се навирал под леглото. Има една хубава история във връзка с това. Един ден избухнала буря тъкмо когато той се развявал из двореца, облечен като Венера. Започнал да плаче: „Татко, татко, пощади хубавата си щерка!“

Парите, спечелени във Франция, скоро се стопиха и той измисли нови начини да увеличи приходите си. Любимият му начин беше да преглежда от юридическа гледна точка завещанията на хора, които бяха починали наскоро и не му бяха оставили нищо: в такива случаи той представяше доказателства, че завещателите са получавали облаги от него, и заявяваше, че или са били неблагодарници, или пък не са били с всичкия си ум, когато са съставяли завещанията си, и че той предпочитал да приеме, че не са били с всичкия си ум. Отхвърляше завещанията и се обявяваше за главен наследник. Идваше в съда обикновено рано сутрин и написваше на една черна дъска сумата, която възнамеряваше да спечели през този ден, обикновено двеста хиляди златици. Щом я спечелеше, закриваше съдебните заседания. Една сутрин издаде нов декрет за работното време, разрешено в различните видове продавници. Накара да го напишат с много дребни букви на една обява, която закрепиха на един висок стълб на Форума, където никой не си направи труда да го прочете, не осъзнавайки неговото значение. В същия следобед служителите му записаха имената на няколкостотин търговци, които неволно бяха нарушили декрета. Когато ги изправиха пред съда, той позволи на всеки, който бе в състояние да стори това, да изтъкне като смекчаващо вината обстоятелство факта, че го е вписал в завещанието си като наследник наравно със своите деца. Малцина можеха да го сторят. Сега вече стана нещо обичайно богатите да съобщават на императорския ковчежник, че Калигула е упоменат в завещанието им като главен наследник. Но в много от случаите това се оказа неразумно. Защото Калигула взе да използува сандъчето с медикаменти, което бе наследил от баба ми Ливия. Един ден разпрати като подарък запазени в мед плодове на някои от скорошните завещатели. Всички измряха наведнъж. Извика също така братовчеда ми, царя на Мавритания, в Рим и го осъди на смърт, като му каза само: