Смях неугасващ избухна сред боговете блажени,
гледащи куция Вулкан да шета припряно в двореца.
Това е пасажът в първата песен на „Илиада“, където сакатият бог куцука по Олимп и другите богове му се присмиват. Лежах на пода и налагах съпруга на Лесбия с юмруци — рядко ми се падаше да си върна за стари обиди — и като се надигнах, отговорих:
От наковалнята тогава куцият ковач се вдигна.
Едър, с нозе обезобразени, накуцвайки, тръгна —
и се довлякох до масата с напитките. Калигула остана възхитен и изрече нова строфа, която се намира тъкмо преди пасажа с „неугасващия смях“:
Хайде сега го смекчи със сърдечни и ласкави думи,
и Олимпиецът мигом към нас благосклонен ще стане.
Ето така започна той да ме нарича Вулкан, титла, която на драго сърце приех, защото ме опазваше понякога от неговите капризи.
След това Калигула тихичко ни напусна, свали си маската и се появи в истинския си образ, влизайки откъм дворцовия двор през вратата, на която ме беше поставил. Престори се на дълбоко изненадан и възмутен от онова, което ставаше вътре, и отново процитира Омир — срама и гнева на Одисеи от поведението на жените в двореца:
Без да притваря очи. Одисеи си премисляше легнал
как да затрие момците. Изтичаха тайно из трема
тези робини, които общуваха тайно с женихи.
Весели, шумно подхвърляха те помежду си закачки.
А на героя в гръдта възропта мигновено сърцето.
Дълго в ума и сърцето обмисляше той в двоумение
дали да скочи веднага и всяка със смърт да накаже,
или сега да изчака с женихите те да се срещнат
тази нощ още веднаж. А в гръдта му клокочеше злоба.
Кучката както обхожда безсилните свои кутрета,
на непознатия лае, готова за тях и да хапе,
тъй заради волността им клокочеше злобата в него.
Но се удари в гърдите, сгълча си сърцето и рече:
„Трай, о сърце! И по-гнусни дела ти успя да изтраеш
в онзи ден, в който Полифем, несдържано буен, нагълта
храбрите мои другари. Изтрая докрай в пещерата,
докато там хитрината от сигурна смърт те избави.“
— Вместо циклопа „Полифем“ разбирай „Тиберий“ — обясни той. Сетне плесна с ръце на преторианците, които дотичаха мигом.
— Веднага ми пратете Касий Херея!
Пристигна Касий, а Калигула му рече:
— Касий, стари герою, ти, който ми служеше за боен кон, когато бях малък, мой най-стари и най-верни семеен другарю, кажи ми, виждал ли си по-тъжна и по-унизителна гледка от тази? Сестрите ми проституират телата си на сенаторите, а чичо ми Клавдий стои на вратата и продава входните билети! О, какво биха рекли бедната ми майка и татко, ако бяха доживели до този ден!
— Да ги арестувам ли всички, Цезаре? — усърдно запита Касий.
Не, на лъстта им отдай ти последната сладка прегръдка
и нека равните им срама докрай доведат —
примирено отвърна Калигула и изръмжа като разярена кучка. Наредено бе на Касий да отведе преторианците.
Това съвсем не беше последната подобна оргия в двореца, а по-сетне Калигула нареди на сенаторите да доведат жените и дъщерите си, да помагат на Агрипинила и Лесбия. Но проблемът за набиране на средства отново стана неотложен, затова Калигула реши да посети Франция и да види какво би могло да се направи там.
Първо събра огромна армия, като разпрати за подкрепления от всички редовни легиони, състави нови легиони и набра новобранци от всички възможни места. Потегли от Италия начело на сто и петдесет хиляди войници и ги увеличи във Франция на цели двеста и петдесет хиляди. Разноските по въоръжаването и екипировката на тази огромна войска се стовариха върху градовете, през които премина; от тях измъкна и необходимите хранителни припаси. Понякога препускал в галоп напред и карал войските да подтичват по четиридесет и осем часа без почивка, за да го настигнат, а друг път изминавал не повече от миля-две за цял ден, възхищавайки се на гледката от носилка, носена на раменете на осмяна едри мъжаги, като често поспирал да набере цветя.
Изпратил писма, с които наредил в Лион, където смяташе да съсредоточи войските си, да се съберат всички видни военнослужители във Франция и Рейнските провинции, с ранг от легат нагоре. Сред онези, които се отзовали, бил и Гетулик, един от най-способните военни на милия ми брат Германик, който командуваше четири легиона в Горната провинция от няколко години насам. Войниците много го обичаха, защото той следваше традицията на леки наказания и дисциплина, основаваща се по-скоро на любов, отколкото на страх. Обичаха го и войските в Долната провинция, командувани от тъста му Апроний — защото Гетулик беше женен за сестрата на онази Апрония, която уж моят шурей Плавций беше хвърлил през прозореца. При падането на Сеян Тиберий насмалко не го осъди на смърт, защото бе обещал дъщеря си за съпруга на Сеяновия син, но той се отърва, като написа едно смело писмо на императора. Заяви му, че „дотогава, докато го оставят на командирския пост“, могат да разчитат на неговото верноподаничество и на това на войниците му. Тиберий мъдро го остави на мира. Но Калигула му завиждаше за популярността и още щом пристигнал, наредил да го арестуват.
Читать дальше