Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Август трябвало да решава бързо. Той си спомнил, че Агрипа и жена му, която била сестра на Марцел, били в лоши отношения още от скарването с Марцел, спомнил си и за приказките, че Агрипа бил влюбен в Юлия. Съжалявал, загдето Ливия не била край него да го посъветва, но решението трябвало да се вземе незабавно: обидел ли сега Агрипа, никога вече не можел да разчита на неговата подкрепа. Ливия пишела „на всякаква цена“: значи, можел да урежда нещата, както намери за добре. Повикал Агрипа, а пък Меценат нагласил одобряването да стане по най-пристоен начин. Август заявил, че ако Агрипа склони да се ожени за дъщеря му, това за него щяло да бъде доказателства, че приятелството, на което той държал повече от всички други дружби на света, се е възстановило, и то на здрави основи. Агрипа пролял сълзи на радост и поискал прошка за своите грешки. Щял да опита да се покаже достоен за сърдечното благородство на Август.

Агрипа се върнал в Рим с Август, развел се веднага с жена си и се оженил за Юлия. Бракът получил такова всенародно одобрение, а пък и Агрипа бил тъй щедър в отпразнуването на тържеството, че политическите смутове секнали изведнъж. Освен това Агрипа спечелил много симпатизанти за Август, довеждайки докрай преговорите за връщането на знамената с орлите, които били връчени официално на Тиберий като личен представител на Август. Орлите са свещени предмети, по-свети за римското сърце, отколкото която и да е мраморна статуя на някой бог. Върнали се и неколцина от пленниците, но след трийсет и две годишно отсъствие почти не си струвало да ги посрещат с почести; повечето от тях предпочели да останат в Партия, където се били установили и си били създали семейства с тамошни жени. (21 г. пр.н.е.)

Баба ми Ливия никак не била доволна от споразумението, постигнато с Агрипа — единственото, което я позарадвало в цялата история, било унижението на Октавия от развода на дъщеря й. Ала скрила чувствата си. Девет години минали, но Агрипа все бил необходим. После той умрял неочаквано в своята вила в провинцията. По това време Август се намирал в Гърция и не направил изследване на трупа. Агрипа оставил много деца, три момчета и две момичета, като законни наследници на Август и за Ливия щяло да бъде трудно да отстрани претенциите им за сметка на нейните собствени синове. (12 г. пр.н.е.)

Но, тъй или инак, Тиберий се оженил за Юлия, която улеснила Ливия, влюбвайки се в него и умолявайки Август да упражни влиянието си над Тиберий в нейна полза. Август склонил само защото Юлия заплашила, че ще се самоубие, ако не й помогне. Самият Тиберий се отвращавал от един брак с Юлия, но не посмял да откаже. Принуден бил да се разведе с жена си Випсания, дъщеря на Агрипа от предишен негов брак, която страстно обичал. Веднаж след това той я срещнал случайно на улицата и я проследил с очи, в които се четял такъв силен копнеж, че Август, като научил, наредил в името на приличието това да не се повтаря. Нарочни съгледвачи и от двете семейства трябвало да ги предпазват от нова подобна среща. Наскоро Випсания се омъжила за един амбициозен млад благородник на име Гал. А преди да съм забравил, нека спомена и за брака на баща ми с моята майка Антония, по-малката дъщеря на Марк Антоний и Октавия. Това станало в годината на Августовата болест и смъртта на Марцел.

Чичо ми Тиберий беше от лошите Клавдиевци. Беше намусен, студен и жесток, но въздействието на трима души посмекчило в младостта му тези черти на характера му. На първо място помогнало влиянието на баща ми, един от най-приятните Клавдиевци — слънчев, открит и великодушен: след това на Август, този много почтен, весел, добър човек, който не обичал Тиберий, но се отнасял към него великодушно заради майка му; и накрая на Випсания. Влиянието на баща ми секнало или по-скоро отслабнало, когато и двамата стигнали възрастта за военна повинност й били изпратени на поход в различни части на империята. Последвала раздялата с Випсания, а с това дошло и охладняването на Август, който бил огорчен от зле прикритата неприязън на Тиберий към Юлия. Без тези три благоприятни влияния злото постепенно го завладяло напълно.

Струва ми се, че тук трябва да опиша външния му вид. Беше строен, тъмнокос, светлокож набит мъж с великолепни широки плещи и с ръце толкова силни, че можеше да счупи орех или да пробие твърдокожа зелена ябълка само като стиснеше с палеца и показалеца си. Да не беше тъй бавен в движенията, сигурно щеше да е борец на борците; веднаж уби един свой приятел в дружеско боричкане — с голи юмруци, а не с металните боксьорски ръкавици — с един само удар в сляпото око, който му счупи черепа. Ходеше с леко изпъната напред шия и с поглед, забит в земята. Лицето му би могло да е красиво, ако не беше толкова пъпчиво, ако очите му не бяха толкова изпъкнали и ако изразът му не беше толкова намусен. Статуите му го представят извънредно хубав, защото няма тези недостатъци. Говореше малко, при това извънредно бавно — дотолкова, че при разговор човек все се изкушаваше да вземе да довърши изречението вместо него и пак тъй бързо да му отговори. Но стига да поискаше, можеше да държи внушителни речи. Оплешивя още на младини, коса му остана само на тила и той я пускаше да расте дълга, както са я носили древните благородници. Никога не боледуваше.