Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Що се отнася до Гемел, той страдаше от упорита кашлица и миришеше на лекарството, което вземаше да облекчава гърлото му, за да не пречи на сътрапезниците си.

Когато майка ми научи за смъртта на Гемел, изпадна в дълбока скръб, дойде в двореца и поиска да се види с Калигула, който я приел много намръщено, защото усещал, че ще го мъмри. Тя казала:

— Внуко, мога ли да разговарям с теб насаме? Искам да поприказваме за смъртта на Гемел.

— Не, в никакъв случай насаме — отвърнал той. — Казвай каквото имаш да казваш пред Макрон. Трябва да имам свидетел, ако онова, което ще ми съобщиш, е наистина толкова важно.

— Тогава предпочитам да замълча. Това е семеен въпрос, не за ушите на един робски син. Бащата на тогова беше син на един от моите лозари. Продадох го на зет си за четиридесет и пет златици.

— Ще те помоля веднага да кажеш каквото ще казваш, без да обиждаш министрите ми. Нима не знаеш, че имам власт да накарам всеки в света да стори каквото аз пожелая?

— Не е нещо, което ще чуеш с удоволствие.

— Кажи го.

— Както искаш. Дойдох да ти заявя, че убийството на моя беден Гемел е убийство безпричинно и аз желая да се откажа от всички почести, които съм получила от твоите проклети ръце.

Калигула се засмял и казал на Макрон:

— Мисля, че единственото, което й остава на тази старица сега, е да се върне в къщи, да вземе един овощарски нож от своите лозари и да си пререже гласните струни с него.

А Макрон отвърнал:

— И аз давах същия съвет на моята баба, но дъртата чума отказа да го последва.

Майка ми дойде при мене.

— Аз смятам да се самоубия, Клавдий — каза тя. — Ще намериш всичките ми работи в пълен ред. Оставям няколко малки задължения: плати ги точно. Бъди добър към хората от домакинството ми; всички до един бяха верни работници. Съжалявам, че не ще има кой да се грижи за малката ти дъщеричка — мисля, че ще е най-добре да се ожениш отново, за да й намериш майка. Тя е добро дете.

— Как, майко! Да се самоубиеш? Но защо? О, не прави това!

Тя се усмихна кисело.

— Моят живот си е мой собствен, нали така? А ти защо ме разубеждаваш да си го отнема? Нима ще ти липсвам?

— Ти си ми майка — отвърнах й. — Човек има само една майка.

— Учудена съм, че говориш тъй синовно. Не съм ти била много любяща майка. А нима можех да бъда? Открай време си бил за мене истинско разочарование — болно, слабовато, плашливо, замаяно същество. Но и боговете добре ме наказаха, че те пренебрегвах. Чудесния ми син Германик го убиха, убиха и бедните ми внуци Нерон и Друз, и Гемел, дъщеря ми Ливила беше наказана за своята порочност, ужасната й порочност, от собствената ми ръка — това бе най-страхотната болка, която съм изживявала, никоя майка не би могла да преживее по-страхотна, — а четиримата ми правнуци тръгнаха по лошия път, както и този мръсен, безбожен Калигула… Но ти ще го надживееш. Уверена съм, че ти ще надживееш дори световния потоп.

Гласът й, спокоен отначало, се беше извисил в привичния й укоризнен тон.

Попитах я:

— Майко, нима нямаш една добра дума за мен поне в час като този? Кажи, кога съзнателно съм те обидил или кога не съм ти се подчинил?

Но тя сякаш не ме чуваше.

— Добре съм наказана — повтори тя. А после: — Искам да дойдеш в дома ми след пет часа. До това време ще съм привършила приготовленията си. Разчитам на тебе да ми отдадеш последната почест. Но не желая да чуеш последния ми дъх. Ако още не съм умряла, почакай в преддверието, докато те повика прислужницата ни Бризеида. Гледай да не объркаш прощалната реч — толкова ти прилича. Ще намериш написани подробни указания за погребението. Ти ще си главният оплаквач. Не искам надгробна реч. Не забравяй да отрежеш ръката ми, за да се погребе отделно — защото това ще е самоубийство. Не желая благоухания в надгробната клада; често го правят, но то е противозаконно, освен това, го смятам за същинско прахосничество. Отдавам на Палас свободата, тъй че не забравяй на процесията той да носи шапка на свободен човек. И поне веднъж в живота си — опитай се да извършиш една церемония от начало до край безпогрешно.

Това беше всичко, като изключим студеното „сбогом“. Ни сълза, ни целувка, нито благословия. Като послушен син, изпълних последните й желания до най-малката подробност. Странно беше, че даде на моя роб Палас свободата. Същото стори и с Бризеида.

Няколко дни по-късно, наблюдавайки от прозореца на трапезарията си как гори погребалната й клада, Калигула казал на Макрон: