Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Палас се отби в Капуа, за да ми каже накъде е тръгнал. Призна, че престъпвал нарежданията на майка ми, като ми разкривал своята мисия, но в края на краищата истинският му господар съм бил аз, макар тя да разправяла, че бил неин роб и че нямало да стори нищо, с което умишлено да ме вкара в беда; и че бил уверен, че аз самият не съм имал никакво намерение да предлагам посвещението на императора. Озадачих се отначало, особено като спомена за дванадесетата книга, затуй, докато той се миеше и преобличаше, счупих печата. Като видях приложението, толкова се уплаших, че за миг ми мина през ума да изгоря всичко. Но това щеше да е толкова опасно, колкото и да го пусна, затова за всеки случай отново му сложих печата. Майка ми бе използувала копието на моя личен печат, който й бях дал за делови нужди — кой нямаше да знае, че съм отварял книгата, дори и самият Палас. После Палас забърза към Капри, а на връщане ми съобщи, че Тиберий взел дванадесетата книга и я отнесъл в гората да я вгледа. Позволявал ми да му посветя творбата си, щом съм искал, но да съм се въздържал от пресилени изрази. Това малко ме поуспокои, но човек не можеше да вярва на Тиберий, когато се показваше дружелюбен. Съвсем естествено с голяма тревога очаквах по-нататъшните събития и се сърдех на майка си, загдето поставяше живота ми в такава ужасна опасност, намесвайки ме в спречкването между Тиберий и Сеян. Искаше ми се да избягам, но нямаше къде.

Първото, което се случи, бе, че Елена заболя — сега знаем, че нищо не й е било, но Ливила й дала възможността да избира между това да остане в леглото, като че ли е болна, или да остане в легло, защото е болна. Преместиха я от Рим в Неапол, където климатът се смяташе по-здравословен. Тиберий разреши сватбата да се отложи за неопределено време, но започна да се обръща към като към свой зет, все едно, че вече се е състояла. Включи го в сенаторското съсловие, направи го свои колега в консулата и понтифекс. После обаче стори нещо, което заличи това благоволение: покани Калигула в Капри за няколко дни, а сетне го изпрати обратно, въоръжен с едно много важно писмо до Сената. В писмото заявяваше, че бил огледал внимателно младежа, който сега бил негов наследник, намерил го съвсем различен по нрав и характер от неговите братя и вече отказвал да вярва в каквито и да били обвинения срещу неговия морал или верноподаничество. Поверявал Калигула на грижата на Елий Сеян, неговия колега в консулата, с молба да предпазва младежа от всякакви злини. Освен това го назначавал за понтифекс и жрец на Август. (31 г. от н.е.)

Когато гражданите научиха за това писмо, настана голяма радост. Сметна се, че натоварвайки Сеян с отговорността за живота на Калигула, Тиберий в същност го предупреждава да не прекалява повече с враждата си към семейството на Германик. Консулството на Сеян се тълкуваше като лош знак за него; това бе петият консулат на Тиберий и всеки един от предишните му колеги беше загинал при нещастни обстоятелства: Вар, Гней Пизон, Германик, Кастор. Тъй че възникнаха нови надежди за щастливи дни: син на Германик щеше да поеме управлението. Възможно е Тиберий да се готвеше да убие Нерон и Друз, но очевидно бе решил да запази Калигула: Сеян нямаше да бъде следващият император. Всеки, с когото Тиберий сега разисквал по въпроса, изглеждал толкова искрено зарадван от избора му на приемник — защото, кой знае как, бяха си внушили, че Калигула е наследил всички добродетели на баща си, — щото Тиберий, който умееше от пръв поглед да различи истинското зло и бе заявил на Калигула съвсем откровено, че го смята за отровна змия и тъкмо затова го е пощадил, бе много развеселен и напълно доволен. Можеше да използува нарастващата популярност на Калигула като спирачка за Сеян и Ливила.

Започнал да се доверява на Калигула и му възложил задача: да разбере при задушевни разговори с преторианците кой от техните командири се ползува с най-голямо лично влияние в преторианския лагер след Сеян; а после да проучи дали оня е също така жесток и безстрашен. Калигула са предрешил в женски дрехи и перука и заедно с група млади проститутки започнал да обикаля кръчмите в покрайнините на града, където вечер пиели войниците. С гримирано лице и подпълнен бюст, той минавал за жена — дръглива, не много привлекателна, но все пак жена. Версията, която разправял за себе си в кръчмите, била, че го издържал някакъв богат собственик на продавница, който му давал много пари — затова и черпел наред всички присъствуващи. Щедростта му го направила много популярен. Скоро научил куп новини и клюки от живота в лагера, а името, което най-често се споменавало, било на някой си офицер на име Макрон. Макрон бил син на един освободен Тибериев роб и — както се разбирало — най-якият и жилав човек в Рим. Войниците разказвали с възхита за неговите запои, за любовните му похождения, за надмощието му над другите офицери и за хладнокръвието му в тежки моменти. Дори сам Сеян се страхувал от него, казвали те: Макрон бил единственият, който можел да му се опре. И тъй, една вечер Калигула се запознал с Макрон и тайно му се представил: двамата излезли да се поразходят и дълго разговаряли.