Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Тиберий, който останал да чуе края на историята, пришпорил коня си и препуснал разгневен. Никога вече не се видяха.

Предупреждението на Ливия за рибата било изречено само за да го притесни, да го накара да си мисли, че рибарите и готвачът му са подкупени от нея. Знаеше, че Тиберий обича барбуна и че отсега нататък ще живее във вечен конфликт между лакомията си и страха от убийство. Но всичко това имало тъжни последици. Един ден Тиберий седял под някакво дърво на западния склон на острова, разхождал се на ветреца и съчинявал стихотворен диалог на гръцки, диалог между заек и фазан, в който всеки изтъква на свой ред гастрономическите си предимства. Идеята му не била оригинална: неотдавна бил наградил един от своите придворни поети с две хиляди златици за подобна поема, в която съперници били една гъба, една ливадна бъбрица, стрида и кос. В увода към настоящата творба той отхвърлял всички тези твърдения като несъстоятелни, заявявайки, че единствени заекът и фазанът имат право да си оспорват магданозовия венец — единствено тяхното месо притежавало достойнство и лекота, чудесен вкус и мекота.

Тъкмо си блъскал ума над някое обидно прилагателно, с което да окачестви стридата, трънливите храсти под него прошумели и рошав, див мъж изскочил из тях. Дрехите му били мокри и разкъсани на парцали, лицето — одрано, а в ръката стискал отворен нож. Той изхвръкнал из храстите с вика:

— Ето те, Цезаре; виж каква хубавица!

От торбата, прехвърлена през рамото му, той измъкнал огромна барбуна и я метнал все още жива пред нозете на Тиберий. Бил просто обикновен рибар, който току-що хванал този забележителен улов и забелязвайки Тиберий горе, решил да му я подари, Завързал лодката си за някакъв камък, преплувал до скалата, изкатерил се по стръмната пътека до пояса от трънаци и си прерязал път с джобния си нож.

Но Тиберий се бил изплашил почти до смърт. Той надул една свирка и изкрещял на германски:

— Помощ, помощ! Елате веднага! Волфганг! Зигфрид! Еделщайн! Убиец!

— Идем, най-велики, благородни, вседаряващ господарю — бързо откликнали германците. Били на пост отляво, отдясно и зад него, но никой естествено не седял отпред. Появили се тичешком, размахвайки своите асъгаи.

Човекът не разбирал германски и затваряйки ножа си, възкликнал весело.

— Хванах я долу в подмолите. Колко мислиш тежи? Като същински кит, нали? Щеше да ме смъкне от лодката.

Тиберий, малко поуспокоен, макар сега да си помислил пък за отровителство, викнал на германците:

— Не, не го промушвайте. Разрежете това нещо на две и натрийте парчетата по лицето му.

Здравенякът Волфганг сграбил рибаря изотзад, тъй че да не може да движи ръцете си, докато другите двама натрили по лицето му суровата риба.

Нещастникът извикал:

— Хей, спрете! Това не е шега! Какво щастие, че не предложи на императора първо другото, което ми е в торбата.

— Вижте какво е! — наредил Тиберий.

Еделщайн отворил торбата и открил вътре един огромен рак.

— Натрийте лицето му и с това! — казал Тиберий. — Здравата го натрийте!

Нещастникът загубил и двете си очи. Тогава Тиберий рекъл:

— Достатъчно, войници. Сега го пуснете!

Рибарят се залутал наоколо, разплакан и подлудял от болка; не оставало друго, освен да го хвърлят в морето от най-близката скала.

Драго ми е да кажа, че ни веднаж не бях поканен да посетя Тиберий на неговия остров и внимателно отбягвам да ходя там оттогава насам, макар всички следи от гнусните му забавления да бяха премахнати и да разправят, че дванадесетте му вили били много хубави. Поисках разрешение от Ливия да се оженя за Елия и тя ми го даде с ехидни благопожелания. Дори дойде на бракосъчетанието. Беше много тържествена сватба — Сеян се бе погрижил — и едно от последствията бе, че туй ме отчужди от Агрипина, от Нерон и техните приятели. Смятаха, че не ще мога да опазвам тайните им от Елия и че Елия ще разказва на Сеян всичко, каквото научи. Това дълбоко ме огорчи, но разбрах, че ще е безполезно да разубеждавам Агрипина (тя сега жалееше сестра си Юлила, която току-що бе починала след двадесетгодишно изгнание на оня проклет малък остров Тремер). Постепенно престанах да посещавам дома й, за да избягна усложненията. Аз и Елия бяхме мъж и жена само по име. Първото, което тя ми заяви още щом влязохме в брачната ни спалня, беше:

— Дай сега да се разберем, Клавдий: не желая да ме докосваш; и ако пак някога, като в тази нощ, ще трябва да спим в едно легло, помежду ни ще има завивка, а опиташ ли се да ме наближиш — изритвам те веднага. И още нещо: ти си гледай твоята работа, аз — моята…