Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Свикана била среща на всички командири на легиони и на всички знатни римляни от провинцията, за да се избере временен управител. Избрали командира на Шести легион. Той незабавно арестувал Мартина и я изпратил под охрана в Рим. Ако се случело да бъде съден Пизон, тя щяла да бъде една от най-важните свидетелки.

Когато научил, че Германик е умрял, Пизон, вместо да скрие радостта си, извършил в храмовете благодарствени жертвоприношения. Планцина, която наскоро била загубила една от сестрите си, направо захвърлила траурните одежди и отново навлякла най-ярките си дрехи. Пизон писал на Тиберий, обяснявайки му, че бил отстранен от поста си на управител, на който бил официално назначен от него, само заради смелата си опозиция на Германиковите предателски кроежи срещу държавата; сега се завръщал в Сирия да поеме управлението. Подметнал също така за Германиковото „разточителство и нахалство“. Опитал се да се върне в Сирия и дори си осигурил войски да го подкрепят, обаче новият управител обсадил крепостта в Киликия, която Пизон бил превърнал в своя твърдина, принудил го да се предаде и го изпратил в Рим да отговаря на обвиненията, които сигурно щели да му бъдат отправени там.

Междувременно Агрипина бе отплувала за Италия с двете деца и с праха на съпруга си, поставен в урна. В Рим вестта за смъртта му бе извикала такава скръб, сякаш всяко едно семейство в града бе загубило най-любимия си член. Цели три дена, макар за това да нямаше нито декрет от Сената, нито заповед от магистратите, бяха посветени на всеобщ траур: продавниците бяха затворени, съдилищата — опразнени, не се извършваха сделки, всички носеха ь траур. „Сякаш че слънцето залезе — дочух един на улицата да разправя — и няма да изгрее вече!“ За собствената си скръб нямам да пиша.

Ливия и Тиберий се затвориха в своите дворци и се престориха, че уж от мъка не могат да се покажат пред хората. Агрипина би трябвало да пристигне по суша, защото зимата вече бе започнала и корабоплаването — прекратено. Но тя бе тръгнала по море въпреки бурите и след няколко дни бе стигнала в Корфу, откъдето до пристанището на Бриндизи е само един ден при попътен вятър. Там бе спряла да си почине, но бе пратила вестители да съобщят, че идва да се остави под закрилата на италийския народ. Кастор, който междувременно се бе върнал в Рим, четирите й други деца и аз излязохме извън Рим да я посрещнем. Тиберий незабавно бе изпратил към пристанището преторианските кохорти, с нареждане до магистратите от провинциите, през които щеше да мине прахът, да отдадат на мъртвия му син последните почести. Когато Агрипина слязла на сушата, посрещната от изпълненото с уважение мълчание на една огромна тълпа, урната била поставена върху катафалката и понесена към Рим на раменете на офицерите от преторианската гвардия. Знамената на кохортите били неувенчани, в знак на народно бедствие, а брадвите и пръчките от ликторските снопове — обърнати надолу. Когато тази процесия от много хиляди души преминавала през Калабрия, Апулия и Кампания, хората се стичали на групи — селяните облечени в черно, конниците в червени роби, — облени в сълзи, с гръмки вайкания, и изгаряли приношения от благовония за духа на мъртвия им герой. (20 г. от н.е.)

Ние срещнахме процесията при Терацина, на около шестдесетина мили югоизточно от Рим, където Агрипина, която дотогава бе вървяла, без да пророни сълза и да каже нито дума през целия път от Бриндизи, остави мъката си да избухне при вида на четирите й сирачета. Тя извика на Кастор:

— В името на обичта ти към милия ми съпруг, закълни се, че ще отбраняваш живота на децата му със собствения си живот и ще отмъстиш за смъртта му! Това бе сетната му заръка към теб!

Кастор, разплакан за пръв път може би от детството си насам, се закле, че ще изпълни заръката.

Ако попитате защо Ливила не е била с нас, отговорът е, че току-що бе дала живот на момчета-близнаци: чийто баща между впрочем май че беше Сеян. Ако запитате защо майка ми не бе дошла, отговорът е, че Тиберий и Ливия не й бяха позволили да присъствува дори и на погребението. Щом тях — бабата и бащата-осиновител — скръбта ги бе съкрушила дотолкова, че да не могат да присъствуват, очевидно съвсем невъзможно беше и за нея като негова майка да се появи там. Но те наистина бяха разумни, като не се показаха. Защото, ако го бяха сторили, дори и престорено опечалени, сигурно щяха да бъдат обругани от населението; струва ми се, че и преторианците щяха да стоят настрана и да не се помръднат в тяхна защита. Тиберий не си бе направил труда да се погрижи дори и за ония приготовления, които са обичайни за погребалните церемонии на много по-незначителни личности: фамилните маски на Клавдиите и Юлиите не се появиха, нито пък обичайното изображение на самия мъртвец, положен на легло; никой не произнесе надгробно слово от ораторската трибуна; не се пяха погребални химни. Обяснението на Тиберий за всичко беше, че погребението вече било извършено в Сирия и че боговете щели да се оскърбят, ако церемониите бъдели повторени. Но никога Рим не е потъвал в такава всеобща и искрена скръб, както в онази нощ. Марсово поле бе огряно от факли, а тълпата край гробницата на Август, в която урната бе положена почтително от Кастор, бе толкова гъста, че мнозина бяха премазани до смърт. Навсякъде говореха, че Рим бил загубен, че не оставала и капчица надежда: защото Германик бил сетната им преграда срещу насилието, а сега Германик бил подло убит. И навсякъде възхваляваха и окайваха Агрипина и се възнасяха молитви за живота на децата.