Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Наскоро след освещаването на храма, което премина много успешно, Фурий неочаквано трябваше да влезе в сражение с Такфаринат, разчитайки само на военните единици, които се намираха в провинцията — един-единствен легион. Третият, заедно с няколко кохорти помощни войски и два конни ескадрона. Такфаринат беше нумидийски главатар, някогашен дезертьор от редовете на римските помощни войски и преуспяващ разбойник. Неотдавна бе създал нещо като армия по римски образец във вътрешността на страната си и се бе съюзил с мавританците, за да нападне провинцията откъм запад. Двете армии заедно надвишаваха силите на Фурий поне с пет към едно. Срещнаха се в открито поле на около петдесет мили от града и Фурий трябваше да реши дали да нападне Такфаринатовите полуобучени войски, които се намираха в центъра на дивите мавритански сили, разположени по фланговете. Той изпрати конниците и помощните войски, предимно стрелци, да отвличат вниманието на мавританците, а с легиона потегли направо към Такфаринатовите нумидийци. Наблюдавах битката от едно възвишение от около петстотин стъпки — отидох дотам върху муле — и никога преди, нито след това, струва ми се, не съм бил по-горд от това, че съм римлянин. Трети легион съумя да се запази в отличен строй: сякаш гледах церемониален парад на Марсово поле. Настъпиха в три линии, по на петдесет крачки разстояние една зад друга. Всяка линия се състоеше от сто и петдесет души във фронт, по осем в дълбочина. Нумидийците заеха отбранително положение. Наредени бяха в шест линии, с фронт също като нашия. Трети легион продължи право към тях, без да спира нито за миг, и чак когато стигнаха на десет стъпки от вражеската линия, първата редица войници запратиха копията си като блестящ порой. След това изтеглиха мечовете и нападнаха щит в щит. Отблъснаха първата линия, която се състоеше от хвърлячи на копия, върху втората, зад тях. А новата линия разбиха с повторен порой от копия — всеки войник носеше по две. Тогава римската подкрепителна линия зае мястото им, за да им даде възможност да се пренаредят. Скоро видях нов ослепителен порой от копия, изпратени едновременно, да лети към третата линия на нумидийците. Мавританците по фланговете, обезпокоявани непрестанно от стрелите на помощните войски, видяха как римляните правят пробив дълбоко в центъра. Започнаха да надават отчаяни викове, сякаш битката бе вече загубена, и се разпиляха на всички страни. Такфаринат бе принуден да заплати с много жертви оттеглянето към лагера си. Единственият неприятен спомен от тази победа бе пиршеството, с което бе отпразнувана: по време на това пиршество синът на Фурий, наречен Скрибониан, на няколко пъти подхвърли хапливи забележки за моралната подкрепа, която съм бил оказал на войниците. Стори го най-вече, за да извика вниманието върху собствената си храброст, която според него не бе възхвалявана достатъчно. После Фурий го накара да ми се извини. Сенатът гласува на Фурий триумфалните орнаменти — той бе първият от своя род, получил военни почести след праотеца му Камил, който бе спасил Рим преди повече от четиристотин години.

Когато най-сетне ме извикаха в Рим, Германик вече бе заминал за Изтока, където Сенатът му бе гласувал върховното командуване на всички провинции. С него бяха заминали Агрипина и Калигула, сега осемгодишен. По-големите деца бяха останали в Рим, при майка ми. Макар и дълбоко разочарован, че трябваше да изостави германската война недовършена, той бе решил да използува предлаганите му възможности и да разшири образованието си, като посети всички онези места, станали прочути от историята или литературата. Посетил залива на Акциум и там видял възпоменателното светилище, посветено на Аполон от Август, както и лагера на Антоний.

Като внук на Антоний това място събудило у него чувството на тъга. Тъкмо обяснявал плана на битката на младия Калигула, когато оня го прекъснал с глупава насмешка:

— Да, татко, дядо ми Агрипа и прадядо ми Август здравата са напердашили твоя дядо Антоний. Чудя се как не се срамуваш да ми разправяш тази история.

Бил един от многобройните подобни случаи, в които напоследък Калигула си позволявал да разговаря нахално с Германик, и сега вече Германик решил, че е безсмислено да се отнася към него мило и приятелски, както се държал с другите деца — решил, че Калигула заслужава само строга дисциплина и жестоки наказания.

В Беотия посетил Тива да види родната къща на Пиндар, както остров Лесбос — да види гробницата на Сафо. Тук се родила друга моя племенница, на която дали злощастното име Юлия, макар всякога да я наричахме Лесбия. Сетне отишъл във Византион, в Троя и в прочутите гръцки градове на Мала Азия. От Милет ми изпрати дълго писмо, а в него описваше пътешествието си с такава радостна възбуда, щото проличаваше, че вече не съжалява чак толкова за отзоваването си от Германия.